Пиесата "Гео" от Иван Добчев в Народния театър

Вече изразих накратко мнението си в седмичния коментар.
Казаха ми, че темата заслужава повече "позитивизъм", че светът, особено светът на изкуството, не е черно-бял.
Признавам правотата на тази забележка.


Самочувствието ми да пиша за театър, и то толкова зъбато, не се дължи на голям стаж като зрител. Двайсетина години минаха, откакто не съм стъпвал в театрална зала, при все че изгледах доста на брой стари филмирани постановки. Имал съм късмета и удоволствието да работя в театър - сценичен работник. Да строя декорите, да наблюдавам репетициите, да виждам как се създава една пиеса "в плът и кръв". Някои режисьори дръзваха не само да дърпат конците на актьорите, но и да се съветват с тях, та дори и включват в процеса "помощния персонал" - в такъв колектив чрез спорове и подхвърляни хрумки се раждаше нещо наистина изумително - достоверно, без видима граница между сцена и зрителска зала, възнаграждавано с ръкопляскане до болка в дланите, с усещането на целия състав, от режисьора до чистачката, че сме сътворили нещо значимо заедно.
Не знам как е градена пиесата "Гео". Оценявам добрите и сложни декори, които изискват доста труд както за измисляне, така и за направа, а сетне и за обиграване от артистите. Личи колко старание е вложено.
Започва впечатляващо, отвъдно. Изпипана, с физическа дълбочина и емоционално въздействие е нямата сцена: камион в мрака, войници стоварват чували с трупове и ги хвърлят в кладенец. Силни са епизодите с балконите, от които палачи си прехвърлят отговорността или се гордеят с извършените безчинства. От самото начало действието е интензивно, грабва. И не губи темпо. Но...
Темпото би трябвало да е обвързано със съдържанието. Сериозните послания би трябвало също да вървят по възходяща, от всяка следваща сцена зрителят да научава нещо ново - не като информация, не като списък имена на поети и политически дейци, а като усет за онази епоха, за която да не се лъжем, че е останала изцяло в миналото.
Уви. Посланията не само че не следват интензивността на формата на играта, но и олекват. И по-лошо: изопачават факти.
Да, творецът е свободен да прави интерпретации, стига тези интерпретации да не обръщат истината наопаки. Или, ако държи да даде алтернативно обяснение на някой исторически факт, да се потруди с доказателство: всички си мислите, че е било еди-как-си, но в действителност се е случило еди-какво-си - кой го казва? - ето кой го казва! - и аз, авторът, заставам зад тази гледна точка! Или нека никой не го е казал, но логиката ме е убедила, че се е случило така, а не иначе!
Тц. Няма такова нещо.
Пиеса по книга, и то книга като "В една и съща нощ" (от Христо Карастоянов), не е фасулска леснина. Налага се безпощадно кълцане на първоизточника, така че да остане най-същественото, без което не може. И тук вариантите не са един или два - защото не авторът на книгата адаптира творбата си за сцена, а авторът на пиесата представя своя прочит на книгата. Показателното тук е какво именно е избрал от книгата, върху какво е обърнал своето внимание - и какво държи да фокусира в очите на зрителя.
И така, постановчикът е предпочел да ни разкаже и покаже че:
-- Гео Милев бил неврастеник. Нито думица, освен репликата за сълзящата гной изпод стъкленото око на поета, че вследствие на раната (която как е получена? Пак едно изречение, вместо одата за Вийон или сцената с Худини, би свършило работа) Гео е изпитвал ПОСТОЯННО, изтощително главоболие.
-- изпил цяла газена тенекия вино;
-- вдигнал скандал, че щели да го удавят в Тунджа;
-- написал поемата "Септември" (да, също силен момент с груповото рецитиране);
-- твърде много и откровено приказвал пред английски емисари.
Последните две обстоятелства му коствали живота.
Спомена се приятелството на Гео Милев с Георги Шейтанов. Но къде бе поне кратичък епизод, който да ПОКАЖЕ това приятелство? Само това, че накрая двамата сякаш се варят в един и същ казан в ада?
И ако за причините за убийството на Гео зрителят получи обяснението "писал поема, раздрънкал се пред чужденци", то заради какво властта изтребвала анархисти?
Ами, защото "само стреляли". Толкова безразборно, че самият Шейтанов изпаднал в съмнение относно каузата си (за същността на която - пак нищо не прозвуча от сцената). Проплъзна и внушението, че Шейтанов бил привърженик на "общ фронт" срещу... какво? с кого? с каква цел, по дяволите!
Не, не упреквам пиесата в това, че не е пропаганда на анархизма. С голямо разочарование на фона на положения труд и старание на изпълнителите констатирам, че бе заобиколена истината. Зрителите разбраха за анархистите само едно: луди безстрашни глави, които геройски загиват незнайно за какви идеали, сеейки самоцелен терор.
Нещо като джихадистите, за жертвите на които след края на пиесата залата изтрая минута мълчание.
Не исках хвалебствия към анархическите каузи. Държах само да няма лъжи - и то подлички лъжи иззад ъгъла, под маската на "уважение към романтиката и храбростта".
Но постановката даде трибуна на лъжата.
Това показва докъде се простира смелостта на пиесата. Казва "А", но смутолевя "Б", пропуска останалата азбука и кара актьорите патетично да изкрещят "Я".
Не, патетиката не ме задави. Театърът има условности, а и все пак става дума за модернизма от началото на ХХ век, арт-деко и тралала. Подчертаното рецитиране не би дошло като пресолена манджа, ако бе съдържателно, ако не пробутваше лъжи и не бе изпъстрено с недомлъвки.
Показването на капитулиралия Шейтанов бе лъжа. Изчезващата от сцената Мариола бе недомлъвка. Бяха изредени думи за множество зверства в гражданската война 1923-1925-а, но защо спестихте, пак едно изречение би било достатъчно, какви гаври е изтърпяла Мариола преди да умре!
Пък и - а как е загинал Шейтанов? Разбра ли зрителят, че и гробът му се не знае?
Да, пиесата се осмели да заклейми отделни исторически персонажи и "незнайни неотговорни фактори", да осъди безлично кланетата (ей така, изобщо, декларация "ние сме против насилието"), да пророни сълза и да надене траур за жертвите. Не посмя да каже за какво съзнателно са отивали на смърт тези жертви. Проехтя фразата, че когато държавата убива, било налагане на ред, но когато й отвръщат - наричало се терор. И? Нататък? Само още две-три думички, за да не увисне изреченото?
Няма.

Затова стигнах до този извод: жалко за старанията, жалко за труда, щом в тях, като в хубава наглед ябълка, ни поднесоха червива вътрешност. И зрителите я преглътнаха. И станаха на крака да благодарят. Не че нямаше за какво, както вече посочих. Всички актьори се справиха - според зададените им рамки, а неколцина главни изпълнители демонстрираха висш сценичен пилотаж.
Само че в името на нещо, което не е за благодарност, а за спешно повръщане с цел предпазване от отравяне.

* * *
Добре, ами какво направихме ние, сегашните анархисти?
Скромно - раздавахме на влизащите зрители извънредния брой на вестник "Свободна мисъл", с поемата на Гео Милев и изложение на идеите на Шейтанов в негови цитати. Плах опит да попълним празнините и да изправим кривините на "художествената интерпретация", в която най-сполучливите превъплъщения на българските млади актриси са ролите на курви.
А може би трябваше, рискувайки да обидим старанията на създатели и изпълнители, да напуснем демонстративно залата - заради червеите и изпражненията на червеите в сърцевината на ябълката.
За съжаление, съвременните анархисти сме далеч от Шейтанов и другарите му, които не отстъпвали от тезиса "има властници и анархисти, по средата няма място за идеи и партии". Капитулантската нотка в пиесата се отнася за нас, "анархистите" от 2015-а, но не и за АНАРХИСТИТЕ от 1925-а.
Ние се радваме на "поне ни споменаха". На "по-малкото зло" се радваме, точно като цялото българско общество. Грешка. Допуснато по-малко зло бързо става голямо, огромно. По-добре да продължава мълчанието за анархизма, отколкото да има говорене с полуистини, по-вредни от откровената лъжа.
Усещам, как някой ще ме апострофира: щом не сте на ниво, значи нямате нравствено право на възмущение от пиесата, първо поправете себе си!
Нека. С право или не, ако не забием пръст в гнилото, за да го покажем, с какви очи се мъчим да продължим делото на Шейтанов?