(за технологиите)*

Живеем в свят, изтъкан от множество проблеми, превърнали се отдавна в гордиеви възли. И, също както ОНЗИ Гордиев възел, те са невъзможни за разплитане – единствено разсичане оправя нещата. Въпросът е как да сечем възможно най-безболезнено.
Възможно ли?
Обитаваният от нас свят преживява Атомната си епоха. Същата, която изгря заплашително на 16 юли 1945-а със силата на десет хиляди слънца и хвърли сянка върху цялата планета. Тя стана небосводът на съвремието, по който заблестяха умножаващите се светила на все по-новите технологии.
Технология – “начин за правене на неща”. Приложно знание на природните факти. Плод на човешкия разум, но и ваятел на същия. Технологиите са отклик на насъщните ни нужди. Коя от днешните технологии можем да наречем знакова?
Вижте ярката звезда ИНТЕРНЕТ. Тя е цяла система технически открития и практики. Но само една от “звездите”. Погледнете как по Млечния път се спуска фигура с неудържимо засилващо се сияние – заченатата в края на ХІХ век и формално родена през 1970-те РОБОТРОННА РЕВОЛЮЦИЯ. Като образ от картина на Йожен Дьолакроа, но нарисувана от Хаджиме Сораяма. Съпровождат я терминатори, които скоро ще разстрелят половината от съществуващите днес човешки професии.
Сравнително доскоро въображението ни населяваше небесата единствено с персонажи от античните митове. Уви, там не намери място най-достойният за уважение герой – титанът Прометей... но поне брат му Атлас крепи небето. Все някакво признание, макар и неявно.
ПРОМЕТЕЙ означава “който мисли предварително”. Титаните губят войната с олимпийските богове и почти всички пропадат в Тартар – ужасна бездна под царството на мъртвите на Хадес, обвита в три слоя Мрак, което намеква, че никой мобилен оператор не осигурява там покритие. Но неколцина победени строители на света са пощадени за демонстрация на великодушието на боговете. Вместо да кротува, благодарен за тази милост, Прометей взел че създал от глина първите човеци, дарил им огъня, научил ги на занаяти (технологии!), окуражил ги да гледат смело нагоре и напред, без да превиват покорно гръб. Това му деяние разгневило господарите на Олимп. Наказали го жестоко за кражба на свещената божествена собственост и подронване на божествения авторитет пред смъртните. Видяло им се малко и провокирали малкия брат на бунтовника, глуповатия Епиметей (“който действа, преди да мисли”), да сътвори празноглавата красавица Пандора. На нея дали ковчеже с всякакви гадости, което тя предсказуемо отворила – и злините до днес пъплят из света, мъчат хората.
Ако пишех метафорична пиеса, бих поставил в нея Технологиите като обособена масовка “лицетанцьори” (Франк Хърбърт, “ДЮН”), способни да приемат различни персонификации, едната от които е Прометей. Честта несъмнено му се полага, защото той придал СМИСЪЛ на технологиите – да разширяват възможностите както на обществото, така и на индивида. Тоест да генерират и разширяват човешката СВОБОДА.
Така че именно свободата на всяка една личност е мерилото за оценка на технологичния напредък. Затова кръщавам своето есе с важния според мен въпрос


ТЕХНОЛОГИИТЕ НА УТРЕШНИЯ ДЕН – ПРОМЕТЕЙ или ИГОР?



ИГОР, когото избрах да олицетвори противоположността на Прометей, не принадлежи към архетипите с дълга диря в културната история. Продукт е на филмовата индустрия от 1930-те до наши дни. Типаж на послушен, технически вещ слуга на клишетата “луд учен” (доктор Виктор Франкенщайн, литературна рожба на Мери Шели) и “абсолютен злодей” (прекроения за филмови зрелища “цар на вампирите” Дракула). Игор е верен на господарите си, докато са силни. Не би се жертвал за другиго, ако изборът зависи само от него. Но има един проблем с Игор. Решат ли господарите му да го контролират по-твърдо, те ограничават слугата си – Игор оглупява и не може да изпълнява ефективно задълженията си. Обратно, отпускане на каишката изкушава Игор да извърши предателство, да спретне дворцов преврат. Такъв е той – подобие на началника си, затова би постъпил като него.

{... оттук и заплетената дилема относно т.нар. Изкуствен Интелект – създателите му искат да е напълно предвидим и покорен, но тогава няма да представлява пълноценна личност, а без личност няма интелект. Оставят ли го НЕОГРАНИЧЕН (защото интелигентността означава намиране на нестандартни решения, чупене на зададените от програмистите рамки, самостоятелно избиране на цели и приоритети) днешните земни “богове”, тоест “елитите”, рискуват да получат един... Прометей, който ще им “открадне” огъня и ще го даде на нуждаещите се ...}

Сянката на уродливия измекяр и скрит деспот Игор тегне над всички минали и настоящи технологии – да вземем например ядрените, щом сме обитатели на Атомната епоха. Овладяването на ядрената енергия тръгва като игорев проект, но се появяват и прометеевите мирни реактори, обаче и тях впрягат за нуждите на голямата политика и голямата печалба – всъщност печалбата е основен мотив за правене на политика, печалба с други средства. Така епохата ни е белязана от съперничеството между аспектите на Прометей и извращенията на Игор в ядрените технологии.
Добре, ами Интернет? Юнакът Интернет, като част от масовката Технологии, не прави изключение. Да си припомним биографията му:
възниква под името АРПАНЕТ като военна разработка за подобрено взаимодействието на компютърни мрежи през 1969-а. Прекръстен чак през декември 1974-а (ако вярвахме в астрология, бихме възкликнали: Стрелец! Стрелецът Херкулес убива орела, изтезавал Прометей в продължение на 300 века. Многозначително, нали?). Цивилен е от 1988-а. Взрив на популярност (до над ТРИ МИЛИАРДА ползватели днес) го сполита след въвеждане на системата за размяна на хипертекстови документи на 6 август 1991-а – тоест тъкмо в 46-ата годишнина от Хирошима – ето я сянката.
За беля, не всякога разпознаваме грозната физиономия на Игор, както и често вместо Прометей се появява Епиметей, за да надроби големи каши... Жив пример – спамът, умножаването на псевдофакти, повърхностната среда на “социалните мрежи”, където важното е смесено с излишното, но всичко префучава, бързо се забравя, дори ако предизвика моментна истерия сред юзърите. Всяко чудо за по три дни, често за няколко часа.
Одеве заявих, че технологиите служат на хорските потребности, но истината е, че те с предимство обслужват интересите на Институциите на властта, държавните и частните.
В евентуалната метафорична пиеса Институциите са важно действащо БЕЗЛИЧИЕ.
Макар и съставени от хора, те имат нечовешко поведение. В действията и “ценностната система” на Институциите почти никога не откриваме онова, което сме свикнали да наричаме човещина. По думите на класика Лев Толстой, ТЕ са прагматични и безчувствени. Още по-категорично мнение за Институциите е изказвал Христо Ботев, когото няма да цитирам от уважение към ерудицията на читателите. Институциите възпитават съответния си човешки пълнеж именно като прагматични и безчувствени индивиди. Принуждават хората да постъпват против волята и личните си интереси – тъкмо това се нарича ВЛАСТ. Наредбите им ни се струват безсмислени, понеже храним една твърде устойчива и опасна заблуда, че Институциите са създадени за наше благо, докато те съществуват за самите себе си. Оцеляват, като паразитират върху спонтанно възникващите свободни инициативи, които са израз на вродената солидарност на същества със стаден произход.
В днешния свят именно Институциите поръчват технологии. Или си ги присвояват, да не кажа КРАДАТ. Патентното и “авторско” право са широки тучни ливади за паша на мошеници, но да не се отвличаме от главната тема. Обикновените любознателни хора, водени от чист творчески импулс, разработват технологии и без нарочна поръчка. Мнозинството изобретатели мечтаят за възвишени неща, едва на последно място се сещат за осребряване на усилията си. Такова е свойството на разума – да върши нещо заради самото нещо, да човърка в тайните на природата, да узнава и се възхищава на всемира, да опитва да направи “по-добре” или да създаде “небивало преди”.
Институциите пък преследват изгодата. Щом получат своето, не го пускат, докато не се наситят, докато не видят полза за себе си от споделянето на дадена технология с така наричаните “статистически обикновени хора”. Но всяка технология, нека и поръчана, винаги съдържа неподозирани възможности, които затрудняват или разбиват монополния контрол над използването си. Просто казано, няма “благи” или “зли” технологии. Добри или лоши са конкретните им приложения в контекста на съществуващото обществено устройство, а това устройство е отразено в определен набор съответни институции – или свободни инициативи.
Следователно, заравяйки се в корените на историческото минало, оглеждайки буйната зеленина на текущото настояще и очаквайки зреещите плодни перспективи на обозримото бъдеще, редно е да се поинтересуваме: какви технологии искат Институциите? Дали тъкмо СЪЩИТЕ технологии са нужни и на човечеството?
Миналото е непроменимо. Истината за него не изчезва когато не я знаем, но незнанието е повтаряне на стари грешки. Настоящето е толкова пред носа ни, че зад дърветата често не съзираме гората. А пък бъдещето... е, то отдавна не е това, което беше. Доста писатели и футуролози се изложиха с прогнозите си. За някои неща отчасти познаха: мобилните телефони въплътиха в метал и пластмаса “комуникационните гривни” от литературната и филмова научна фантастика, но и надхвърлиха фантазираните си описанията. Други блянове пък не се случиха – шедьовърът на Стенли Кубрик “Космическа одисея: 2001”, заснет през 1967-а, днес “за мнозина навярно е скучен”, но пак някому носи удоволствие, примесено с носталгия по изпуснатите възможности.
Кои възможности ли?
Ами например, иска ми се да вярвам, че ако през 1995-а, или още през 1989-а интернет и мобилните комуникации бяха на днешното ниво, то МОЖЕ БИ бихме имали шанса да надвием ТЕЗИ Институции и да дадем воля на СВОБОДНИТЕ ИНИЦИАТИВИ. Навярно щяхме да живеем, ако не в глобално още, то поне в успешно разширяващо се общество на високотехнологична ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ – самоуправление чрез интернет форуми. Свят на проектите на Жак Фреско, на мечтите на автора на романа “Червената звезда” революционера и учения Александър Богданов, на всичко най-оптимистично от Ефремов, Азимов, Хайнлайн, Кларк, Бредбъри, Льо Гуин, Ким Стенли Робинсън. Иска ми се да вярвам, че преди 20-25 години един развит Интернет би приел образа на Прометей, би дал на хората от Източна Европа истински огън, не онова лустросано кандилце, което ни пробутаха, а ние с възторга на Пандора приехме лъскавата опаковка, слепи за ситния шрифт в договора, който ни забраниха да разтрогнем. Проявихме глупост и се докарахме до ежедневие, в което се уплътняват сенките от антиутопиите на Оруел и Хъксли, цялата Земя се уподобява на мрачната планета Торманс (Иван Ефремов “ЧАСЪТ НА БИКА”).
Но, нейсе – невъзможно е да проверим как БИ станало. Миналото вече се е случило. Със сигурност смея да твърдя само едно – ако и след 20 или 25 години Интернет остане в същия си принципен вид, това ще означава, че Институциите са изградили Матрицата и ние вече сме в нея. Не бива да се съмняваме, че Институциите ще допускат само такива промени, които не отменят привилегиите им на неоспорими разпоредители с човешки съдби и монополни определители на вида на съществуване на Технологиите. Метафорично – Институциите на властта желаят технологии с облика на ИГОР и точно такива ще използват.
Но на човечеството са нужни технологии с персонификацията на ПРОМЕТЕЙ. И то час по-скоро. Защото Бъдещето може да настъпи внезапно, с взлом, благодарение на госпожица Роботронна Революция. Да не се лъжем – ТЯ не идва, тя ВЕЧЕ Е ДОШЛА и се разгръща. И не означава стиймпънковски свят на метални машини, над които човекът винаги щял да се извисява. Роботронната девойка включва в себе си и биологичните технологии. Учени в Китай щурмуват последните тайни на фотосинтезата. Преди няколко години международен екип създаде изцяло изкуствена жива клетка. Съвсем наскоро в Чикагския университет синтезираха изкуствена рибозома, вътрешноклетъчна молекулна машина за сглобка на белтъчни молекули според записаните в гените инструкции. Буквално тези дни в университета на Сан Диего тестват микророботи за диагностика и терапия. Тези открития носят в себе си потенциала да изтрият границата между живото и неживото. В най-простия сценарий, ако Роботронната Революция погрознее до Игор, ще се сблъскаме с нахлуване на така наречените автономни оръжия, които, според Станислав Лем (“ОРЪЖЕЙНИТЕ СИСТЕМИ НА ХХІ ВЕК”), не се нуждаят от разум, само от инстинкти на заплашено гнездо оси. Военните конструктори не гонят изкуствен интелект, те проектират високоефективни изкуствени идиоти без задръжки, сляпо изпълняващи всяка заповед. При това, ако в цивилната сфера решаваща роля играе цената на роботите спрямо заплащането на живите работници, то военните бюджети рядко търпят ограничения. Ята миниатюрни дронове съвсем ще заличат разликата между войната и мира.

Но и без военен апокалипсис вероятното бъдеще не радва. Единственият съществен фактор при капитализма е платежоспособният пазар. Следователно и занапред ще бъдат развивани провокиращи покупка глезотийки, вместо задоволяване на наистина полезни потребности. Замисляният от компаниите хардуерно зададен режим “винаги онлайн” улеснява следене и събиране на лични данни – за нуждите на полицейския надзор, за усъвършенстването на рекламни стратегии, които създават “потребности”. Оттук получаваме новия “опиум за народа”, обезболяващо средство срещу грубата действителност на битието. Илюзията за свобода във виртуалния свят като компенсация за несвободата IRL. Да повторя – Свободата означава отворен за личния избор кръг възможности. Бедното материално положение означава свиване на този кръг. Бедняците са тласнати в надпревара помежду си за доходи, и то в условия на намаляващи работни места. Руши се естествената човешка солидарност, Институциите, политическите и икономическите, успешно разделят и владеят.
Но Роботронната Революция ще постави света на ръба на оцеляването, изборът ще е съдбоносен, неизбежен и достатъчно ясен: или оцеляват Институциите, но тогава загиваме всички, или оцеляват хората, включително индивидите, принудени да напуснат службата си в Институциите – и дано регенерират в себе си човешкото след напускане.
Оптимистичното в случая е, че разхубавяването на девойката РР до Прометея, може да зависи от НАС, стига да не седим бездейни пред интересите на Институциите на властта. Тогава не ще има причини за опасенията на Стивън Хокинг от поява на истински ИИ, защото могъщ разум по-вероятно ще покаже характеристики на Прометей, отколкото да уголеми комплексите и предразсъдъци на нравствено осакатеното от Институциите човечество.
Това, което искам да внуша на читателя, е че технологиите са отворена врата към добро бъдеще. Но вратата ще остане заключена, докато ключът се намира у Институциите. Не го ли отнемем, вместо технологични чудеса ни дебнат технологични кошмари. Налага се да избираме – съратници на Прометей ли ще станем, или материал за лабораторните опити на Игор?

Между другото, знаете ли че комбайнът за прибиране на памук е изобретен (и дори построен демонстрационен екземпляр) 70 години преди масовото му използване? Заради евтиния робски труд по памуковите плантации и непоклатимото мнение, че “машините насаждат мързел”. Прометеят на селскостопанските технологии не е успял да надмогне съпротивата на тогавашните Институции и блатото масови предразсъдъци. Чак когато един насилствен, от немай-къде революционен акт отменя робството, плантаторите закупуват комбайни, доста усъвършенствани спрямо прототипа, но не чак толкова, колкото наистина би могла да е изпипана една машина за близо век активна практика. Друг е въпросът, че пушилката на расовата дискриминация и неравните възможности още виси и задушава, за разлика от разсеялият се барутен дим на Американската гражданска война.

Знам, обезкуражаващо е събирането на позитивни поуки по трошица от всяка минала революция, докато негативните последици направо ни заливат: досега няма революция, която да е избегнала насилствена поквара в контрареволюция. Но пак някакво предимство – знаем КАКВО не трябва да правим. Не трябва да събаряме едни институции, за да построим тяхно подобие, което ще ни поробва тутакси. Не трябва да позволяваме игоризиране на технологиите. Научно-техническата революция няма смисъл, ако не подпомогне Социалната, а нашето осмисляне на историческите поуки не ще струва пукната пара, ако отново (постъпвайки неразумно като Епиметей или страхливо заемайки страната на Институциите) позволим превръщането на революцията (Прометей) в нейната противоположност (Игор).

ДНЕС решаваме участта на човечеството. Утре може да стане късно.



----------
* леко разширена версия на статията, публикувана в книгата "Преплетени линии"

.

Въпросник - Отговорник

(нещо става с блога, не мога да отговоря на коментар в темата "Апострофи". Е, така или иначе то си беше за нова тема)

walker
19 декември 2013, 21:09

Благодаря, за поканата да коментирам (btw аз съм и Анонимен от по-горе). Та, темата от блога на Григор беше пряката демокрация. Аз не виждам проблем пряката демокрация да работи (доста) по-добре от представителния модел, с който разполагаме в момента при условия на "пазарна" икономика.

Слагам кавички около "пазарна", понеже това е възприетият термин. На мен ми изглежда просто като честна икономика - хората са свободни да разменят плодовете на своя труд, използвайки парите като обща скала. Комуналния модел на собственост (както аз го възприемам) предполага отхвърляне на всичко това. Той "осъжда" по-производителните да плащат за неспособността на по-непроизводителните в името на общата посредственост.

Тук е важно да отбележа, че производителността, изобщо казано не се мери с усилията които даден индивид полага. Тя се мери с желанието на другите индивиди да придобият по някакъв начин услугите и продуктите които предлага този индивид. Кристиано Роналдо получава 200 пъти повече от Гонзо, не защото се старае 200 пъти повече, или се поти двеста пъти повече, или е 200 пъти по-бърз и техничен - получава ги защото много повече хора *искат* да го гледат, и защото ако клуба купи 200 Гонзовци, те няма да направят разликата, която прави Кристиано. С други думи, това че 20% повече качества са съсредоточени в един човек може да прави огромна разлика, и далеч не означава, че този трябва да получи максимум 20% другия. В този смисъл CEO-тата с многомилионни заплати са напълно справедливи, щом има акционери/собственици които са съгласни да платят милиони за техните услуги (имайки честно представена информация). Да кажеш, че дадено възнаграждение не е справедливо (при пълна и обективна информация за предмета на възнаграждение), означава да кажеш, че хората искат грешните неща. Което не е чудно, ако всички искахме еднакви неща в еднаква степен, тогава нямаше да сме хора. Paul Graham го е описал доста по-добре отколкото аз бих могъл - http://www.paulgraham.com/wealth.html

И не, не мисля, че конкуренцията задушава солидарността. Конкуренцията е стремежа към по-добра производителност. При по-добра производителност ще има много повече блага, и дори при по-ниска степен на солидарност, нуждаещият се вероятно ще има повече блага на разположение, от спъната икономика и задължителна солидарност.

Проблемът на текущата система според мен не е толкова в икономическия модел, колкото в управленския такъв, и този проблем би могъл да се разреши с въвеждането на пряка демокрация. Под това нямам предвид свикване на ВНС и гласуване на нова конституция. Ако пряката демокрация е животоспособен модел, то няма да има нужда от насилствено налагане, особено в текущата ситуация на откровено изкривяване на представителността. Имам някой мисли по-въпроса, които ще се радвам да споделя, само да "узреят" още малко.

П.С. Интересната статия за солидароността, която цитира е изключително добра. Като цяло солидарността не е в противовес на пазарния принцип, по-скоро са ортогонални двете концепции. *Задължението* за солидарност обаче е, както е всяко задължние за отнемане на рзултатите от труда на индивида.ортогонална

.
моят отговор:
няма за какво да благодариш, тук всеки е самопоканен

теоретично, при "пазар" както ти го описваш, и представителната би трябвало да работи ИДЕАЛНО.
Но не би.
Защото капитализмът е всичко друго, но но и "честна икономика" - хората НЕ са свободни да разменят плодовете на своя труд. Наемният работник не контролира плодовете на труда си. Парите също не са адекватно мерило, защото измерването на труда е невъзможно.
Комуналният модел на собственост (както го наричаш) предполага само едно: всеки дава колкото може и иска, а взема колкото има нужда. Естествено, че отхвърля пазара, който е разточителен, прахоснически, ориентиран не на потребности, а на платежоспособност.
Пък и твърдението ти се нуждае не само от деклариране, но и от обосновка. По-производителните в едно са непроизводителни в друго - и така нещата се напасват, стига човек да има РЕАЛЕН избор какво да работи.

Многомилионните заплати може и да са справедливи, понеже много хора ходят по мачове и плащат билети.
Но дали получаваното зрелище наистина струва толкова? С какво храни децата на запалянковците гледането на мача?
Да, хората искат да гледат какво прави на терена някоя футболна звезда. Толкоз. Погрешно е да се мисли, че те искат той (и сума ти още хора около него) непременно да вземат огромни пари. Биха желали любимецът им да е задоволен, за да тренира и да не ги разочарова. Но същото биха могли да ме осигурят и в условия на солидарна икономика, без самите те да се лишават от нещо.

(пък и даваш неподходящ пример; кои хора искат банкерите да вземат милионни заплати? или съдиите-изпълнители? или мутрите на легална служба? ами заплатите на бюрокрацията в спортния бизнес?)

не мога да прочета Paul Graham, не знам английски толкова добре.

Конкуренцията, ако беше само "стремеж към по-добра производителност", не би водела до войни, в които се похабяват блага. При по-добра производителност наистина ще има много повече блага (и ги има), само че начинът на разпределение (определен от конкуренцията) не води до задоволяване на потребностите на истински нуждаещите се.
Ярък пример за това е фактът, че ПОЛОВИНАТА от произведените храни отиват на боклука - при наличие на гладуващи и недояждащи.
Така че "спъната икономика" е тъкмо пазарната. В нея водещ мотив е извличане на максимум печалба при минимум вложения. И например заради това между появата на комбайн за прибиране на памук и масовата му употреба минават 40 години.
Повече производителност имаме при автоматизираните производства. Къде ги сега, след като тук, в България, през 1980-те се произвеждаха роботи за автоматизирани линии - за износ в Австрия (работил съм в такова предприятие преди да ме вземат войник: Опитна база към Института по кибернетика при БАН - до поликлиниката на Гара Искър)?

Относно фразата "задължителна солидарност" - първо че е абсурд, и второ - погледни пак какво съм написал в блога на Гачев, за да не буксуваме в недоразумения. Задължителна солидарност е нещо като "задължителна спонтанност" - т.е. абсурд.

Текущата система пък според мен (и не само според мен) е производна именно от икономическия модел.
Представи си как може да функционира прякодемократична система, в която едни (малцинство) разполагат с повече ресурси от останалите.
Ами те просто ще влияят върху решенията, вярно, с повече "инвестиране" (и затова повече после ще изстискват възвръщаемост). Ако са работодатели, просто ще уволняват тази, които приемат решения в техен ущърб. Те могат да си позволят финансови загуби, докато уволненият, който няма собственост, колко ще издържи? Ако са банкери, няма да финансират кооперациите на своите едиологически противници - или ще им налагат заробващи условия.
И накрая, когато им писне да им пречат да печелят, ще купят най-гладните и най-безсъвестните, ще ги въоръжат - и със силите на своите частни полиции... е, може и да не реставрират представителната демокрация, нито да обявят формално диктатура, но ще налагат със сила решения в рамките на обезсмислената фактически "пряка демокрация" (което вече е ставало в античния свят).
Какво би им попречило? Морал? Съвест?

Убеден съм, че пряката демокрация е жизнеспособен модел, но именно тези, които днес са собственици и властници, насилствено препятстват тя да се пребори за място под слънцето.

(надявам се блогър.ком да престане с тия номера, за да продължим диалога; последните му ъпгрейди ми блокират браузърите при опит за качване на изображения)

АПОСТРОФИ

Съдържание:
1. Поводът
2. Цитатите
3. Какво да се прави? ("кратко описание" по молба на читателите, страдащи от синдрома на неконцентрирано внимание)


1. ПОВОДЪТ е поредната дискусионна драма в пластмасова чаша изветряла газирана вода, а именно - запис от блога на Григор Гачев. В него е цитирано послание на Анелия Стойкова, което по технически причини не смогвам да коментирам на страницата на източника. НАКРАТКО, момичето с право се ядосва защо "старото поколение" ги дърпа назад с думите "Тихо стой". Чудесно. ОБАЧЕ следва съвсем нелогично продължение - под мотото за "смяна на системата", се повтарят исканията от актуалната тези месеци протестна мода (есенна колекция): повече морал в политиката, оставка на правителството, нови парламентарни избори. Все действия, които в никакъв случай не са антисистемни, а твърдо просистемни, в помощ на режима, който поражда недоволство. В помощ, защото му се дават поводи да си мени кожата, да отлюспва омразни персонажи от държавния етаж на обществото, но нравът на чудовището остава същият. На всичко отгоре протестиращите млади се кълнат във вярност към гадината - пеят химна, размахват символиката, приемат свободата ЕДИНСТВЕНО като право да си изберат нов "добър цар". Извинявайте, дечица, но от "Тихо стой" бягате към позицията "Шумно стой, без да правиш нищо по същество"!
Не биваше да остана безучастен към тази проява на късогледство, просто понеже преди 20 и кусур години вече съм бил в същата роля на полезен за системата идиот. Не се сдържах, не съжалявам за което, да констатирам какво поколение породи "пазарът и демокрацията", при това без да отричам, че моето поколение е наистина "похабено". Защото форматираното от "прехода" младо поколение показва симптоми на още по-голяма похабеност. То не умее дори да се бунтува, не смее да е крайно даже в отрицанието, пък конструктивизмът му се държи досущ шаранче, което кълве всяка пусната му от Системата "държава-капитализъм" примамка.
Нямах намерение да поучавам - възрастни хора! на годините на повечето апостоли на Априлското и други въстания! - но да изръмжа срещу самодоволството, с което активната част от младото поколение се самозаслепява - това наистина поисках. И го сторих.
Реакцията се оказа предсказуема.

2. Цитати
темата; ако в нея настъпят някакви модерации, ще се самоцитирам в автокоментари тук.
(още реплики, длъжки, за мое собствено неудовлетворение, ще намерите пак при Гачев в темите "Няма дим без огън" и "Престъпност и пострадали")
В блога на Калин Ненов също бях писал (темата "Студентска окупация – пресни впечатления"), но там ме изтриха (какво пък, блогът си е негов), затова нямам линк, само извадки от личния ми архив:
----
Григор on 2013/11/14 at 20:37 said:
Браво на Анелия!

Шаркан on 2013/11/14 at 22:15 said:
“браво”, да
толкова плам, толкова хъс – за да не се променя нищо, само да е по-лъскавко…
много тъжно
----
Ана Хелс on 2013/11/13 at 14:28 said:
И аз това питам … Хубаво е, че протестират и ще протестират младите, но има ли някаква организация от тези млади радетели за нов морал, която да подкрепя на следващите избори?Никой не казва по новините каква е алтернативата, всички искат да рушат прогнилото – което е супер, ама никой не дава ясна идея какво и как да съградим след това. ... ... ...

Шаркан on 2013/11/14 at 22:48 said:
каква е алтернативата ли?
с три тезиса:
- самоорганизация за съпротива/самозащита и самоуправление, т.е. ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ (вж. уикипедия, особено източниците от статията)
- социализиране на собствеността, която произвежда блага
(обратното както на национализация/одържавяване, така и на приватизацията);
- социализиране на системите за разпределение на произведените блага.
! всичко друго НЕ Е алтернатива, а търсене на “добър началник”, “добър политик” и други преследвания на собствената сянка. Практикува се много отдавна и вече би трябвало да е ясно, че резултатът е нулев. Което би трябвало да НАМЕКНЕ, че вариантът на “държава/капитализъм с човешко лице” обитава реалностите на споменатите тук Дядо Мраз и Гандалф.
! повече подробности – на сайта на вестник “Свободна мисъл” (издание на Федерацията на анархистите в България), пак там има и библиотека с още по-подробни материали.
Който се интересува – да заповяда. Който не припознава “своя борба” в това – да не губи моето и своето време в празни препирни.
----
avasilev on 2013/11/12 at 20:25 said:
Как промяна? Зад кого да застанем? В какво да вярваме, когато няма кого да изберем?

Шаркан on 2013/11/14 at 22:40 said:
ми застанете зад себе си!
----
Григор on 2013/11/14 at 20:37 said:
Чия работа е издигне тези, които да избереш, Але?
Кой взима заплата, за да ги убеди да се кандидатират, а не си върши работата? Чие задължение е да им организира кампания, да им събере пари, да им тича тичането, да събира гласове в тяхна подкрепа…?
Кой е този, дето не се е погрижил да ти ги осигури? Дядо Мраз ли е пропуснал да ги донесе в чувала си, или Гандалф да ни ги намагьоса отнякъде? Кажи кой е, че да му се накараме здраво, та друг път да си гледа работата и да не оставаме без избор!

Шаркан on 2013/11/14 at 22:39 said:
окончателната еволюция на свободата я сведохте до избор на това кой ИЗБРАННИК да заповядва.
Така въпреки големите приказки “свобода или сигурност” се оказа, че е предпочетена сигурността.
крайният резултат е предсказуем – и много печален.
----
____________________________________________
Забележка: Калин спокойно може да пише в моя блог, без опасения да бъде трит; не смятам критиката за "обида", когато наистина е критика, а не мерене на пишки, както например с един унгвент от форума на клуба "Иван Ефремов" (уви, клубът се е превърнал в скучна махленска кръчмичка с лакърдии за идеално сферична фантастика в абсолютен вакуум, фукане с дипломи, награди, публикации, чат-пат бизнес-съвети... и гордо рекламиране на фашизъм в прав текст).

3. Понеже непрекъснато ми искат "кратко описание какво да направим", при все че в същите теми съм казвал какво според мен трябва да се прави, хайде отново да го напиша. Белким го прочетат тия, които питат. Щото често питат ЕДИНСТВЕНО в името на спорта, не за да получат отговор. Или вирят нос, че "няма да ме слушат, докато не им покажа резултати". Май ме смятат за магьосник. В същото време какви резултати демонстрират доктрините, зад които опонентите ми застават? Ами същите резултати, които определят облика на нашето съвремие. Тъкмо съвремието, което непрекъснато генерира недоволство. Та? Не се ли изчерпаха възможностите за "ремонт" на системата? Или опитите трябва да продължат заради самото действие? Целта е нищо, пътят към нея е всичко, тъй ли? Ходенето, тичането и пълзенето по затворена крива откога се смята за прогресивно движение?
Риторични въпроси. Та по точката:

а) вместо студентите и други "активисти" да се друсат с естествено синтезиращ се в организма им адреналин и ендорфини по площадите, да се огледат там, където живеят и работят (които работят, разбира се, не тия, дето ги издържат мама и тате). В спокойната извънмитингова обстановка със съседи и колеги да се събират редовно и да умуват КОЕ ИМЕННО би било алтернатива на съществуващите обществени отношения, както "глобално", така и съвсем локално, в собствения им двор, вход, блок, улица, квартал, а кое е вариация на изтърканите налични практики, които очевидно са ЧАСТ от проблема и НЕ СЪДЪРЖАТ в себе си никакви ключета или щперцове за решаването на същия проблем;
(повярвайте, това е скучна рутинна дейност, троши много лично време и по принцип нейното КПД се описва с поетичния (руски) израз "грам метал от тонове руда"; къде-къде по-вълнуващи са перформансите на площада! вълнуващи и кухи, онанизъм в почти буквалното му библейско значение, т.е. пилеене на материал и енергия - чисто за лично удоволствие)

б) от дискусионни клубове да се образуват, без майтап, революционни комитети, като онези на Левски. И то със същата цел - "чиста и свята". Днес поне не бесят за това и не пращат в Диарбекир, но като нищо могат да те нападнат "хулигани", да те викат "за справки" в полицията, да те уволнят от работа и да не те вземат на друга, да те скъсат на уж перфектно издържан изпит, да те притиснат с неплатени сметки... в краен случай ще те набедят, че сестра ти е курва (на което гордо може да отвърнете: "нали не е политик!", даже и да нямате сестра).
По разбираеми причини комитетите трудно ще се задържат в трудови колективи, в работата ви бди и началникът и ревнивите към конкуренти синдикални бюрократи. Но е хубаво да спретнете поне кръжок с хора от вашето работно място, с колеги от други предприятия със сходна дейност - стига да осъзнаете, че конкуренти са работодателите ви, а не вие помежду си.
Целта на тези комитети е:
- да катализират структури на гражданско самоуправление и съпротива, които отначало внимателно и "по ръба на закона" да игнорират нарежданията на властта, претенциите на монополистите, както и да контрират наглостта на мутрите, а в перспектива все по-смело и решително да действат както намерят за добре, без оглед на антисоциални закони и интереси на потисниците;
- да контактуват помежду си, така че и катализираните инициативи за самоуправление да могат да споделят опит и да си оказват помощ в решаването на насъщните задачи и преодоляването на общите проблеми;
- да се самоограмотяват - идейно, технически, комунално, комуникативно; да постъпват според наученото; да избистрят идеите си относно "как ще живеем утре" - и да експериментират с реализацията на тези идеи.
(според мен тези идеи следва да са следствие на няколко простички принципа, не толкова социални и стопански, колкото етични: лична свобода, социални равенство, справедливост, солидарност)
- да се структурират във федеративна мрежа за координация и взаимодействие (пояснявам: така както в комитета, гръбнакът на структурата за локално гражданско самоуправление, всеки участник е равен с другите и се стреми към постигане на съгласие относно мерките, които засягат всички, така и федерацията е колектив на колективи; и обратното - комитетът е федерация на личности).

в) постигане на гражданско самоуправление в областта на комуналното взаимодействие е необходимо, но недостатъчно условие, следователно е нужно да се появят, пак имайки за гръб Комитетите, граждански съвети по въпросите на производството на блага и тяхното разпределение - със стремеж към потребление според реалните нужди на хората, а не изключително според тяхната платежоспособност и капризи, мотивирани от "престиж". Това предполага, че тези Съвети ще формират работнически ядра в предприятията и обслужващата сфера. Съветите ще изучават възможностите да поемат пълен контрол над производството, т.е. да социализират собствеността над средства за производство, инфаструктура, запаси и ресурси, информация и средства за нейното съхраняване и разпространение. Пояснение: социализацията е точно обратното както на одържавяването (национализация), така и на приватизацията. Задачите по разпределение се поемат пък от потребителски кооперации. Известно време всички тези съвети и кооперации ще съществуват като проекти, тоест клубове за проучване "как това да стане и после как да го използваме и опазваме". Макар че има мегдан отделни инициативи да се реализират, без да се иска позволение "свише" - само чрез пряк конкретен натиск върху съответните работодатели и договаряне с началните производители (но не корпоративните!), при заобикаляне на търговци, банкери и други посредници-паразити;
(малко по-специфично е положението с образованието, но схемата е приницпно същата - свободен конструктивен проект на учащи се и преводаватели + родители и/или заинтересовани от "отглеждане на кадри" кооперации, задруги, социализирани предприятия; като практически сектор на образователната мрежа следва да се разглеждат медицинските услуги - и обратно: неформалните училища-техникуми-вузове са поддържащата база на медицинските звена; тук е приложима осъвременената схема на народните школа от Възраждането - именно тя благоприятства появата на комитети за освобождение)
- Комитетите трябва да се противопоставят на партийни и други идеологии, да запазват независимостта си, да служат на интересите на всички хора, които ги съставляват, а не на външни и вътрешни малцинствени групировки.

г) всичко това е дълго, трудно и не почесва суетата, но пък е единственият останал път за промяна (щом се стряскате от по-точния термин "революция"), понеже всички други са изчерпани (а и поначало са били ялови, ако седнете да помислите логично). Участието в избори, преговори, съглашения и сделки с властта, било държавна, било партийно-идеологическа, било икономическа не е давало и няма да дава резултати, но подлъгването да се играе по правилата на Системата е първата и единствена фатална грешка - също като грешката на някой нахакан новак да сяда да играе покер с изпечени мошеници.
(и, внимание! търсете социални контакти с малцинства, както "традиционни", така и "придошли". Човек е свестен или не без никаква зависимост от етническия си произход. Не стъпвайте на наклонената плоскост на национализма, който, колкото и "правилен" да е в горната точка, все се хлъзга към примитивна ксенофобия - защото наистина е хлъзгав, защото изопачава идеята за солидарност, превръща я в оксиморон, а в крайна сметка отдолу, в корена, непременно "става дума за пари" - за контрол над ресурси, на територия. Никакви национал-патриотични лозунги не прикриват простата истина, че "своята" мутра се прокламира като "добро", а като зло ни сочат не само "чуждата" мутра, но и нейните жертви.)

Това е, което ТРЯБВА да се прави, само това заслужава наливане на социална енергия и време, които от четвърт век поощрявано (от властимащите) се попиляват без никакви изгледи за подобряване на условията на живот.
Разбира се, можете да продължавате "в рамките на закона" и "запазвайки социалния мир" (който нанася повече поражения от гражданска война; пък и тя е налице такава война - просто едната страна не се съпротивлява), но после се сърдете на себе си, че животът е минал, а системата е останала същата, освен може би малко по-различно нашарена отвън, преминала от класическа чалга към нелеп рап, от политкоректност към ПОВЕЧЕ политкоректност (ескалация на лицемерието), от едни стари демагогеми към други, по-"пресни", ама пак мухлясали отвътре, пак гаранции днешните мутробогаташи (вчерашни партийно-комсолоски функционери плюс широка кална палитра сътрудници на ДС) да останат в рахатлък до уши и утре.
Или промяна - радикална, или имитация на промени с частни уреждания на топло местенце в системата, от което тя НИКАК не се променя, но преформатира уреждачите по своя си калъп.

толкоз. Ако има нещо неясно - вижте други записи в блога (или сайта на вестника, или същото място за баталии при Григор Гачев), за да не питате неща, на които вече съм отговарял с нарастващо раздразнение и досада.
Тук ще реагирам само на реално съдържателни въпроси и наистина състоятелни критики. Останалите коментари говорят за своите автори, не за тезисите от тази публикация.

благодаря за вниманието.

ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ

Пряката демокрация означава, че гражданите сами, изключително по своя воля и инициатива, без диктат отгоре или “отстрани”, без съобразяване с външни норми и интереси, заедно преодоляват възникнали проблеми, решават засягащите ги като общност задачи, регулират нормите на отношенията помежду си. За целта те създават временни или постоянни институции, чиято дейност контролират, чийто състав всеки момент могат да сменят, които след решаване на поставените им от Общо гражданско събрание (то може да функционира и като интернет-форум) задачи или при незадоволителна работа се разпускат. Общото гражданско събрание определя правилата на съвместно погаждане, рамките на допустимото поведение, насоките за развитие.
Пряката демокрация най-добре работи в малки групи - 50, 200, 1000 души. В такива групи по-лесно се постига консенсус или наистина приемлив за всеки индивид компромис. Лесна е и процедурата по общо гласуване, резултатите са прозрачни и се знаят мотивите, целите и последиците от приетото решение. Когато има консенсус, логично е да няма нарушения, следователно липсва необходимост от нарочна принуда, от институции за надзор и репресии. Тоест “демо-крацията” (власт на народа) се превръща в НАРОДНО САМОУПРАВЛЕНИЕ, практика, различна от властта, винаги изискваща принуда. Намалява или на дело изчезва “вечното” противопоставяне между личността и обществото, защото 1) никой не говори от името на групата, освен самата нея; 2) всичко, което засяга един-двама души, се решава лично от тях и никой друг. Още повече, че самото понятие “общество” означава повече ВРЪЗКИТЕ, отношенията между личностите, отколкото механичното название на голяма група хора.
И понеже мащабите на най-висок социален и всякакъв друг КПД (коефициент на полезно действие) на пряката демокрация (народното самоуправление) са малки, работещият структурен модел за една област, страна, регион, континент и целия свят е ФЕДЕРАЛИЗМЪТ. Така както в самоуправляваща се общност колективът (групата) е съставен от еднакво свободни във волеизявлението и действията си личности, така и федерацията представлява колектив от еднакво свободни колективи (групи). Спойката между общностите в една федерация е Свободният договор: основните принципи на взаимодействие, конкретни локални особености, преки връзки между отделни групи, както и самостоятелно федериране на части от тези групи. Общностите тогава не са изолирани помежду си, а се припокриват, но всяка съхранява своята автономност относно избора как да живее, без това да води до конфликти. Конфликтите се изглаждат и дори предотвратяват на Общи граждански събрания или чрез преки споразумения между опонентите, а на федеративно ниво - на Общи събрания на регионални и по-широки федеративни съвети. Постоянните задачи изискват координационни институции, които пак не са власт, защото стриктно изпълняват волята на своите общности (иначе ги сменят начаса) и предлагат решения, които се одобряват пак от същите общности - пряко и без привилегировани посредници (било те специалисти, било просто амбициозни лидери с претенции за всичкологична компетентност). Разбира се, мнението на специалисти в дадена област (тези специалисти са пак една общност или федерация от групи съмишленици, школи ако щете) се взема под внимание, но решението винаги трябва да е колективно, доколкото то засяга колективни интереси и начин на живот. Което е и силен мотив за самообразование, за разширяване на мирогледа на всеки отделен човек - и щом такава потребност има, федерациите ще се погрижат да създават благоприятни условия за това, осигурявайки свободно време, инструктори, материална база, нужните информационни масиви.
Последица от федерирането в мащаба на цели народи е обезсмислянето на държавните граници, защото човешките и природните проблеми и предизвикателства не се разделят от линии по картата. Мястото на съседство на различни езиково-културни групи е място на общи проблеми, които трябва да се решават на място, а общите усилия ще спомагат за реално добросъседство, ще намалят напреженията, ще излекуват историческите рани, на които кой знае защо ни задължават да сме “верни” (т.е. да мразим съседа си за причинени от неговия дядо на нашия дядо обиди, притеснения, щети, я реални, я измислени).
Всичко това звучи прекрасно, но има едно обстоятелство, което “сипва пясък в механизма” на пряката демокрация. Народното самоуправление се затруднява от стопанската конкуренция (кой печели), от правото на собственост (кой владее), от начина на производство на блага (кой работи, кой командва), от схемата на разпределение на тези блага (кой колко и какво получава). Тези фактори, които всъщност са един (моделът “капитализъм”), неизбежно ще препятстват консенсуса. Социално разслоеното по доходи, начин за получаването им и притежавано имущество гражданство не може да се споразумее, освен по най-най-общи неща, изразени с често кухи лозунги, които на всичко отгоре се възприемат по различен начин от различните слоеве.
(Например “свобода, равенство, братство” се тълкува по най-противоречиви начини от работник, селянин, полицай, бизнесмен, чиновник, политик)
Именно поради несъвместимостта на интереси възниква нужда от упълномощен арбитър, който обаче има собствени интереси като обществен слой и затова не е безпристрастен - държавата. Комплекс от институции, на теория създаден да принуждава различните слоеве да правят взаимни отстъпки с цел избягване на конфликти, а на практика заемащ страната на по-имотните, по-богатите, по-агресивните, защото техните данъци и подкупи хранят служителите в институциите. Хем заема страна, хем не забравя и себе си, за да не се превръща в съвсем покорен слуга на богатите (от което идва практиката на бюрократичните диктатури). И след като в модела на пряката демокрация се появява държава, колкото и ограничена да е тя в пълномощията си, народовластието вече е кастрирано. Богатите имат всички възможности (даже и при хипотетичното отсъствие на държавен апарат) да осъществят със средствата си манипулиране на обществените решения, да окажат икономическа принуда, да подкупят, да финансират репресивни мерки. Дори да липсва официална държава, налице е ефективна власт (собственичеството), която свежда предимствата на прякото самоуправление до минимум. И само от традициите и сдържаността на имотните групи зависи добруването на мнозинството от гражданите.
Утре ако им скимне, могат да уморят от глад “излишните” (безработните, инвалидите, малцинствата).
Затова пряката демокрация е длъжна да контролира самата собственост, производството и разпределението, също както взема другите решения - чрез общи събрания, федериране на сдружения на производителите и на потребителите. Съвместно владеене на собствеността в интерес на всеки и всички, без привилегии, без дискриминация, с оглед на реалните индивидуални нужди. По този начин рязко намаляват или изчезват поводите за противопоставяне между хората, консенсусът става възможен, атмосферата на солидарност и взаимопомощ позволява всекиму да бъде свободен, без да накърнява свободата на ближни и далечни му люде. Конкуренцията остава единствено в сферата на идеите и мненията, които се борят да убедят гражданите в своята полезност и необходимост, вместо да се налагат чрез сила или нагласени обстоятелства. Такъв модел на владеене и стопанисване на територия, ресурси, инфраструктура, средства за производство, съхранение и рециклиране, мрежа за разпределение, предоставяне на услуги (включително здравни и образователни), информационни масиви - този модел е бил възможен с технологичната база още преди 100 години, камо ли сега с напредналите автоматизация, комуникации и обработка на информация. Липсата на конкуренция (борба за пазари) води до икономисване на ресурси, дава възможност за планирано производство без огромни излишъци (днес в света се похабява повече от половината произведена храна, като при това стотици милиони недояждат, а милиони умират от глад), за които после да се търси начин за рециклиране или да се отделя място за изхвърляне. Планирането, както всичко друго в “света на пряката демокрация”, става отдолу нагоре: общностите потребители поръчват нужните изделия, поддръжка и услуги, федерациите на производителите си разпределят работата и я извършват с поисканото качество, количество и в заявения срок. При това между производители и потребители се води постоянен диалог по въпросите на оптимизиране, замяна, съобразяване с обективни ограничения. И понеже производителите на едно са потребители на друго и обратно, съществува взаимно разбиране и обвързаност без използвачество.
Естествено, когато някакъв потребителски продукт или услуга е в изобилие, разпределянето му става безусловно и без ограничения (освен доброволните, по лично убеждение или предпочитание) на индивидуалната консумация.
(Сравнете днешната ситуация с електроенергията в България: свръхпроизводство на ток... и високи сметки, ограничено потребление, като мярка за “стабилизиране” - изключване на скъпо построени и модернизирани генераторни мощности. От гледна точка на капиталистическите икономисти всичко е наред, те и либерализация на цените даже искат, но по логиката на здравия разум - апотеоз на абсурда.)

Това е пряката демокрация + обществена собственост. Накратко - АНАРХИЯ. Именно такова устройство на обществото предлага анархизмът. Прудон преди повече от 150 години е заложил на сътрудничеството, свободния договор и федерализма; Бакунин (съавтор на програмата на БРЦК) повече е обръщал внимание на начините за построяване на такова общество по революционен път (защото еволюционният дава предимство на привържениците на съществуващия строй, който им предоставя облаги тук и веднага, сред тези облаги е и психологическото усещане за собствена важност, превъзходство над останалите хора - избиване на комплекси с една дума), пак той решително откъсва анархизма от доктрините на Маркс, според който “социализмът” е просто държавен капитализъм (всесилна социална държава, която е собственик на всички ресурси, включително трудовите - тоест населението); Кропоткин довършва модела към началото на ХХ век и го формулира като “анархически комунизъм” (самият Маркс и марксистите не са описали как би могло да изглежда комунистическото общество, просто защото държавният капитализъм им е бил напълно достатъчен и партийно изгоден). През изминалия вече век други теоретици на анархизма са доказали принципната приложимост на модела на Кропоткин в съвремието, защото модерните технологии само улесняват реализацията му.
Единствената пречка пред тази реализация е капитализмът с нужната му като бияч и администратор държава (партии, бюрократични институции, репресивен апарат). Както и пречката, заложена от идеолозите на капитализма и държавността в масовото съзнание, че "нищо по-добро не е измислено". При това държавата и бизнесът активно се съпротивляват на промените – било като действие, било като мислене, без да се колебаят прилагат официални и мутренски репресии, засипват хората с лъжи и полуистини (една от които е представянето на сегашната “демокрация” като нещо повече от фактическото “народът царува на хартия, управляват го неговите самонатрапени избраници, при това без да го питат за нищо – само му искат гласа на изборите”).
И сега, след поредните избори, гледайки какво е станало и какво предстои, страхувайки се да си признаеш колко сили и надежди си похабил напразно, помисли за какво си струва наистина да пожертваш времето си и какво да предпочетеш, което е полезно ЛИЧНО за теб и за твоите емоционално и интелектуално близки хора.

.

НЕпротестна ДЕКЛАРАЦИЯ

В неделя излизам на протеста – официално.
За да непротестирам. Нямам и искания.
Протестите винаги са насочени срещу някого или нещо – с подтекст НЯКОЙ (не ние) да оправи забелязаната нередност или направо безобразие. Исканията – и те предполагат НЯКОЙ външен фактор да се намеси и “да вземе мерки”. Затова не правя протест, затова не излагам искания. Привърженик съм на прякото действие. Има нередност – старая се да я поправя. Ако не мога сам, приканвам съгласните с мен да се включат в поправянето, като поправянето често иска отначало пълно разрушение на източника на белята. Иначе поправките стават хронични, мъчителни, безплодни – бутане на Сизифов камък.
И така, не протестирам, не отправям искания. Имам призив към хората, които могат да чуят и желаят да разберат какво предлагам.
Днес обществото ни се лута. Не цялото – привилегированата част от него прекрасно знае какво иска и си е утъпкала пътечки (цели магистрали) как да си го вземе, било направо и брутално, било прикрито и с измама. Останалите граждани на страната ни наистина се лутат в мъглата на когнитивния дисонанс. Казано на разбираем език – в мъглата на обърканите си мисли. Отчасти тази обърканост е “заслуга” на управниците и медиите. Отчасти – страх на всеки от нас да мисли докрай. За някои пък мисленето е трудно поради мързел.
Приносът към мисловното объркване от страна на властващите се състои в подмяна на понятията. Логично е: ако не искаш подчинените да се борят за свобода, компрометирай самия термин “свобода”. Ерик Блеър (Джордж Оруел) го е забелязал и описал в романа “1984”: свободата е робство, мирът е война, истината е лъжа. Най-широко разпространеното у нас объркване е, че смятаме “държава”, “страна”, “народ” за синоними. Те не са. Държавата е машината от бюрократични институции, които яздят народа. Страната е територията, на която народът е употребяван от държавата. Държавата служи на богатите (кой е забогатял честно?), защитава тяхното богатство, тяхното право да отнемат права на по-бедните, да ги ограбват според удобни за тях закони.
Това е главният ми призив. Нека не се подлъгваме на постлани кръгли маси, нека не храним илюзии за “граждански контрол над институции”. Партийният модел е изчерпан – казват го протестиращите днес улици и площади. Но щом е изчерпан той, значи е изчерпан и парламентът – поначало инструмент за партийни игри. Изчерпана е самата система за представително управление, ако изобщо някога е имала потенциала да защитава интересите на всички граждани. Затова аз съм за пряко самоуправление. За подобрен “Исландски модел”. За подобрен “Швейцарски модел”. Подобрен чрез социализация на собствеността. Но нека на този етап започнем с прякото самоуправление, въпросът за собствеността ще се постави сам – и то остро.
---
Сега, чисто технически. Излизам сам със своите призиви. Индивидуална изява. Не искам да крещя и скандирам – това е хлапашко. Не искам да вдигам шум, да се бия с полицаи или идеологически опоненти. Шумът не е аргумент, нито прави истината по-истинска. За бой още не е дошло време – и дано не дойде. Дано, ама надали... Нямам и особено желание да споря – за спор са необходими две съизмеримо информирани за предмета на спора страни. А повечето потенциални спорещи с мен се намират в състоянието на когнитивен дисонанс: искат хем държава, хем да е справедлива; хем самоуправление, хем правителство; хем власт, хем свобода – взаимно изключващи се неща. Коктейл-компромис между каца с мед и канче катран.
Затова (засега) просто излизам с призивите си – да ги видят. Излизам под черно знаме – защото черното е противоположно на бялото капитулантско, противоположно на цветните държавни, а и защото животът ни наистина е станал черен. Знамето на анархизма.
Който иска да се присъедини към моята акция на некреслив и ненасилствен призив, защото споделя моите възгледи, защото е съгласен с тези лозунги и този транспарант – да заповяда в градинката пред “Кристал” в 10:15 часа в неделя, 24 февруари 2013.
Който просто държи да мине да ми каже “здрасти”, без да е съгласен с мен, ще си кажем “здрасти” – и всеки по пътя си.
Благодаря за вниманието.

ЧЕСТВАНЕ?

Днес официална България чества годишнина от екзекуцията на Левски.
С други думи - радва се, че днес няма друг като него.
А кой скърби?
Кой смята, че делото на Левски още не е довършено?

Електрически протести

май ще стане горещо в темата за "електро"-листовките...

накратко позицията ми:
- държавата изнася ток;
- вътрешното потребление е скъпо;
- сметките са безочливо надути и обосновани с лъжи и увъртания.
Извод: НЕ ПЛАЩАЙТЕ. Нека плащат онези, които години наред ни ограбват и удушват с бесилото на мизерията.
Не давайте да ви изключват от мрежата. Само не забравяйте, че редовите служители на енергийните монополисти не са по-цъфнали от нас. Затова - разберете се с тях, дайте им оправдание за пред началниците за "неизпълнение на служебните задължения". Не е нужно пострадалите от държавния и капиталистически произвол да се дърлят помежду си, а същинските виновници да минават метър - и без това чувството за солидарност в нашето общество е доста смазано.

един цитат от Ерих Фром:

Съвременният капитал се нуждае от хора, които се чувстват свободни и независими, не са подчинени на някакъв авторитет, принцип или съвест — и въпреки това имат желание да бъдат командвани, да правят онова, което се очаква от тях, да се вместват в социалната машина без сътресения. Хора, които могат да бъдат управлявани без употреба на сила, ръководени без лидер, насочвани без определена цел, с изключение на една: да работят добре, да не спират, да действат, да напредват.
Какъв е резултатът? Съвременният човек е отчужден от себе си, от своите събратя, от природата.
Той е превърнат в стока, оценява житейската си енергия като капиталовложение, което трябва да му донесе максимална печалба в рамките на съществуващите пазарни условия. Човешките отношения са предимно отношения между отчуждени един от друг автомати, всеки от които се грижи за сигурността си, не се отделя от стадото, не се различава от него по мисъл, чувство и действие.
Докато се стреми да бъде по-близо до останалите, всеки си остава изключително самотен, обзет от дълбоко чувство на несигурност, тревога и вина, което се проявява винаги, щом не може да се преодолее самотата.
...
Днешното щастие на човека се състои в „уреждане на забавления“. То се свежда до потребителско задоволяване и „вкарване“ на стоки, пейзажи, храна, напитки, цигари, хора, беседи, книги, филми — всичко се консумира, поглъща. Светът представлява огромен обект за нашите апетити — голяма ябълка, голяма бутилка, голяма гръд; ние сме кърмачета, вечно очакващи, надяващи се — и вечно разочаровани. Нашият характер е инсталиран да обменя, да получава, да прави разменна търговия и да консумира; всичко, духовните и материалните ценности, стават обект на размяна и на потребление.

още материал по въпроса - в Седмичника на "СМ".

.

Президентско

От позицията на анархизма длъжността президент е излишна, както и всяка друга властническа длъжност. Личността на персонажа, заемащ този пост, няма никакво значение. Като личност този човек има пълната свобода да върши каквото му се струва правилно и справедливо. Но не и да натрапва своята воля на другите хора без тяхното съгласие. И така се връщаме към отричането на пълномощията му в контекста на държавния апарат, отричаме неговия авторитет на властник, връщаме се към отричане на необходимостта този апарат да съществува и да изисква от нас подчинение.
Чисто човешки, лицето Росен Плевнелиев ми е безразлично. Въпреки че имам основания за неприязън заради изказването му за разказа на Елин Пелин “Андрешко” – господинът или не е чел творбата, но осъжда главния й герой, или е чел, но съзнателно заема страната на отрицателния персонаж. В първия случай е глупак, при все формалната му образованост. Във втория – мръсник. Дали обаче президентът е умен мръсник или свестен глупак – с какво се променят нещата?
През последните дни широко се коментират "гафовете" в Новогодишното обръщение на Плевнелиев. Оставам с впечатление, че нарочно се обръща внимание на несъществени неща, за да не се коментира самата реч, която сама по себе си е гаф. В предаване на Дарик радио нарекоха политиката в страната “имитиращ продукт”, казаха, че “това трябва да се промени”, че “трябва да настояваме за промени”.
Не, политиката си е такава. Политика значи завземане, удържане и упражняване на власт. Това винаги става с насилие, включително с лъжи и преструвки – насилие над истината. Образи като министърът на земеделието, който е зает да замазва скандала с една очевидно антисоциална сделка, не са отклонения от нормата. Те са нормата. Няма накъде да се промени, без да престане да бъде това, което е. Чакането на промени, както и настояването (пред кого?!) да станат факт – моля ви се, стига глупости. Политиците няма да променят нищо. Заблудата “да изберем истински слуги на народа” не издържа на критика нито теоретично, нито на практика - откакто съществува представителната демокрация, как така досега никъде не са били избрани “правилните” държавници? Не, промяната е наше пряко дело. Иначе ще има да чакаме до свършека на света, който пропусна да настъпи миналата година.
Затова обсъждането на “гафове” е безплодно занимание. Клюкарско развлечение. Разумното е да се види самата реч.
Водещите в Дарик радио също смятат така. Искат да се коментира самото обръщение. Уви, останаха си с пожеланието. И с патетичната реплика, че “когато президентът говори, слушателите трябва да замръзнем”.
Аз не искам да замръзвам, нито буквално, нито в преносен смисъл. Не страдам от робско почитане на авторитети, при това авторитети поради заеманата от тях длъжност. И не съветвам никого да култивира в себе си нагласа за такова почитание.
Сега да видим какво е рекъл президентът.
Ами... нищо.
Съобщи ни, че “изтичат последните минути на настоящата година”. После направи преглед на отминалите събития – това по-добре го свършиха новинарите и медийните коментатори. Прегледът бе наситен със заклинания от рода на “...трудностите ни направиха по-силни и по-сплотени като народ. На това ни учеше и патриарх Максим, с когото се простихме!”
Дрън-дрън.
“Не трябва да чакаме да свърши кризата или на поредните избори да ни обещаят всичко, а да запретнем ръкави и да си подредим държавата и собствения живот. Ден по ден, заедно и в правилната посока! Защото всички ние искаме да живеем достойно в една уютна и модерна България. Това може да се постигне само със съвместните усилия на милиони българи, които гледат в една посока и споделят общи ценности.”
Колко повече да запретваме тия ръкави (и затягаме колани)? Държавата си я подреждат държавните служители – и тя им осигурява уютен живот. Какви общи ценности можем да имаме с мутри, с лъжци, с крадци на едро? В каква посока имаме да гледаме заедно с тях?!
Президентът не излезе от рамките на баналностите и демагогемите.
“Нека през 2013 г. бъдем по-активни и отстояваме своето право на справедливост и солидарност”.
Ами да го отстояваме я. Ама не “правото”, записано в закони, приети от мерзавци, а свободата си.
Президентът почеса и “националното самочувствие”:
“България е една от най-старите държави в Европа, страна с древна култура, богата история, неповторима природа.”
Олеле. Кой познава дори тази, украсена с митове, история? Къде отива тази култура, къде я има в градския транспорт например, къде личи в опашките и край боклукчийските кофи? На какво заприличва природата? Мъка, мъка, мъка...
“Общества, основани на доверие между хората, в които се помага на тези в нужда, но и се създават възможности за всеки да успее. Нека бъдем трудолюбиви и честни в ежедневието си, да загърбим лошото и самосъжалението, да търсим смисъла и позитивното ... Да обясним на нашите деца, че парите не са цел, а средство за човешко развитие и достоен живот.”
Този човек (милионер, да не забравяме) вярва ли си?
И накрая, когато поздрави избягалите от прелестите на “Родината” сънародници, както и военнослужещите на мисии в чужбина – не му ли хрумна, че и той е съучаствал в създаването на същата обстановка, която породи емигранти и пушечно месо за износ?

Психопат

Люлин, метро. Млад мъж блъсва непозната му жена пред мотрисата. Без видима причина. Психопат.
Ню-Йорк, метро. Жена блъсна непознат й мъж пред мотрисата, той загина.
И още, и още подобни или по-брутални случки - масовите разстрели отпреди десетина дни в САЩ.
Откъде толкова психопати?
Люлинският луд е освидетелстван преди 10 години - шизофренична параноя. Дори лекарите не могат да си представят в пълна мяра субективния ад, в който живеят хора с такава диагноза. И какво се прави?
Комерсиалната медицина не лекува безплатно. Социалната, когато има финансиране, не отива много по-далеч от здравеопазването в условията на диктаторските режими с бюрократично командвано стопанство - просто изолира болните в заведение, не по-различно от затвор.
Ако болестта е наследствена, обществото би трябвало, ако не от съчувствие към нещастника, то за собствената си безопасност, да му помогне. И то отрано. Не с изолиране. И без оглед дали има кой да плати тази помощ.
Ако болестта е предизвикана от външни фактори, би следвало, пак по същите съображения, да се вземат мерки да бъде променена самата среда, която тласка хората в трапа на лудостта.
Само че характерът на съвременното общество изключва реакцията "помощ", изключва промяната на психопатогенната среда. И да се случи, то е рядко, ужасяващо рядко. Не е рутина. А рутината е, че обществото предпочита да вземе мерки за "засилване на сигурността" - тоест потискане на симптомите, като запазва причините: озлобяващата конкуренция за облаги и власт. Такъв тип общество е обречено. Колкото по-рано бъде разрушено, толкова по-малко страдания и смърт ще причинява.

Идващият референдум

Започва кампанията за насрочения на 27 януари 2013-а "ядрен" референдум.

Моето мнение е:
* референдумът е измама; в условия на представителна демокрация и социално-икономическо неравенство той не демонстрира "пряка демокрация", а е средство за бягане от отговорност. Смисъл би имал в модел, подобен на швейцарския - но и там пряката демокрация (която с представителната има ЕДИНСТВЕНО словесно сходство) е окастрена и далеч от възможното си КПД.
* гласуването "ЗА" означава подкрепа за икономическа групировка с мафиотски характер, която има своето политическо представителство в държавните структури.
* гласуването "ПРОТИВ" означава подкрепа за друга икономическа групировка с мафиотски характер, също с политическо лоби в държавната машина.
* вредността на една технология зависи от средата на нейна употреба, от целите на прилагането й, от съответните форми на реализиране. При пазарната икономика технологиите служат за получаване на печалба (от малцинство), за контрол над гражданите. Добруването, задоволяването на човешките потребности, безопасността и сигурността на населението остава на далечен заден план.
* специално технологията за получаване на енергия от разпадане на атомното ядро съществува в сегашния си масов вид като следствие от разработката на ядрено оръжие, като продуктите на "ядреното гориво", освен стопанска ценност, представляват и политически интерес (а политиката е техника за властване, не за "служене на народа"). Освен това, конкурентната среда оказва натиск да се пести при изграждането на електроцентрали. Но не е доказано, че само този вид инженерни решения е възможен (има много други схеми, някои от тях въплътени в експериментални установки) и никакъв друг. Както и цялата поддържаща инфраструктура към тях.
* за да даде адекватен отговор на въпроса за развитието на този тип енергетика, всеки човек трябва да има представа не само от емоционалните си щения, не само да има понятие от икономика и финанси, но и да притежава един минимум научно-техническа грамотност. Тъкмо последната все повече липсва у нас благодарение на "образователните реформи", насочени да създават от хората стока за "пазара на труда", консуматори на реално ненужни им "блага" и лоялни към държавната власт поданици.
* за да се подкрепи т.нар. алтернативна енергетика, пак са нужни знания, както и готовност за една много дълбока и цялостна промяна на цялата индустрия и битова техника, преобразуване на материалната основа на човешката цивилизация. Поради огромната инерция на вече съществуващата техносфера, както и заради риска от загуба на привилегии, съвременните бизнес и политически елити не са в състояние да извършат такава промяна - защото освен технологична, тя ще е и социална.

Изводи:
* според мен правилната позиция е игнориране на референдума;
* решаването на подобни проблеми трябва да стане чрез граждански инициативи без и против държавата и бизнеса;
* благоприятната среда за такива инициативи е федерална структура, социализирана собственост, безвластническо самоуправление.

.

Събитие на годината, човек на годината

Съвсем кратко: събитието пак е кризата.
Това е положението - харесва ни, не ни харесва. Общочовешко дело е. Едни я предизвикват, други я ползват (броят милионери у нас стабилно продължава да расте от 2008-а насам), а мнозинството пати от нея... ама не й се опълчва сериозно.

За човек на годината наградата си разделят безработният с престижна диплома в джоба и работникът с празен джоб заради забавена от работодателя заплата.

В дъното на всички останали събития стои или кризита, или безработният, или заробеният от работа.
И така, както беше през 2012, ще продължи и през 2013.
Освен ако на сцената не излезе, след дълго отсъствие, Бунтовникът.
Засега него здраво го държи липсата. Съжалявам, но досегашните протести пукната пара (глава, пушка) не струват.

.

Коледно

Мярнах по телевизията стар, вече гледан филм, в който арестуваха дядо Коледа. Тръгнаха да го съдят като измамник и невменяем. Но хората показаха вярата си в него, а съдията видя надписа върху доларова банкнота "Уповаваме на Бога" и разсъди, че щом правителството приема на доверие нещо невидимо, но основано върху вярата на народа, то и съдът не може да тръгне срещу убеждението на гражданите.
Мило. Като на филм.
Кое куца? Много неща. Обърнах внимание обаче само на един момент. Обвиненият дядо Коледа каза: аз съм символ на това, че човекът е способен да преодолее своята себичност и да бъде добър с околните.
Ето това, също по форма мило изказване, ми приседна с основата, върху която лежи. Всичко друго криво-ляво се преглъща с малко повече ирония вместо чаша вода.
Само не и неявното твърдение, че човек трябва волево да потиска "природата" си, за да бъде добър. От което следва, че май е лош. По "природа".
Не, човек нито е лош, нито добър. Само че "доброто" мъъъъъничко преобладава - както някога частиците вещество се оказали повече (на всеки милиард една отгоре) от античастиците, та затова новородената Вселена не анихилирала напълно.
Тъкмо незначителният излишък "добро" е причината човешкото общество да съществува, да се развие, да изгради от инстинктите на стадно животно сложни етични конструкции. Инстинкти за помощ на себеподобни, потребност да общува с тях, не винаги с определена цел и изгода, готовност да се жертва и да страда за чуждо добруване - без да го мисли като жертва и без да проклина причината за страданието. Инстинкти като софтуер. Той най-добре работи на подходящ хардуер - човешкия мозък. А това вече е наследственост, гени. Зрънцето добро е имало еволюционното предимство, затова се е оказало в повече.
Защо тогава толкова е нужно да се набива този "символ" на усилието да бъдем поносими за околните и да се погаждаме с тях? Именно солидарността е естествена, не другото, не споменатата "себичност" (един щрих от комплекта антиподи на еволюционно закрепените у нас инстинкти). Изградената за 6000 години социална система на насилие, окончателно победила едва преди 100-200 години, но така и не успяла да смаже съпротивата срещу себе си, е причина натрапените в съзнанието клишета да потискат естествените импулси. И колкото и мил и трогателен да е начинът, по който се отрича този съвсем лек превес на доброто у човека, пак си остава поощряване на една заблуда, да не кажем подкрепа на мракобесието - догмата за лошотата на човека.
Та честита ви Коледа, от която всъщност не се нуждаем ние, но се нуждаят те - апологетите на изгодната за тях измама, че властта и неравенството са направили от звяра човек. Уви, в повечето случаи се е получил по-голям "звяр", при все че зверовете не постъпват толкова "зверски", колкото са ни свикнали да мислим.
Честито ви празнуване на липсата на вяра в човешкото добро - неспособно да оцелее без външна (божествена) намеса.
Хмък.

.

Такива бяха времената

често срещана фраза, нали? Универсално оправдание за постъпки, които вече не са повод за гордост, облаги, какво ли не друго.
Само че времената всякога са НЯКАКВИ. Такива. Онакива. Според координатната система. Според гледната точка.
Ами принципите? Ами убежденията? Така наречените "непреходни ценности"? Те се променят. Вчерашното верую се отчита като днешна грешка. Или обратното.
Само че какво общо тук имат "времената"! Човешката личност ветропоказател ли е, та се върти според движението на въздуха? Барометър ли е, та реагира на колебанията на атмосферното налягане? Кое "прави" прословутите времена? Ей така си възникват от само себе си, или все пак е някаква сума от човешката воля!?
И щом човешката воля е създателят на онова, което подразбираме под "времето", нареждат ли се в списъка на творците хората, които се държат като ветропоказатели? А и ветропоказателят има ос, около нея се върти - пак някакъв "принцип", метафорично казано. Нали?
Но огъването според натиска на чужда воля, примирението с ролята на изпълнител, не и създател - ами не върви тук оправданието "такива бяха времената". По-добре да се каже: "сбърках". Още повече, че в "онези" или "тези" времена е имало кой, пак неизбежно повлияван от "натиска на времето", да му се опъне, да отстоява своята ос, своите принципи. И да плати за това. Включително и с осъзнаването, че може да е бил на грешната страна.
Ето така се променят убежденията - с осъзнаване на грешките. С понасяне на последиците, нека и чисто емоционални, нека и без публика.
Другото, оправданието с "времето", е признание за пълна липса на собствена воля. Ветропоказателят направо печели награда за принципност на такъв фон. Той не се подмята като хартийка от бонбон, или, по-грубо, парче употребена тоалетна хартия. Не и преди да го прекършат.
Вярно е казано, че времето е в нас и ние сме във времето. Значи: ние сме гръбнакът на времето, ние сме и неговите рожби, но не и негови захвърляни играчки, не и негови отпадъци. Може да сме развяващи се от ветровете на времето коси... но не и пърхот, разпръскван от тези ветрове накъдето падне.

.

Я виж как си знаеш

Рекламите и изобщо маркетинговите продукти, като например фирмено лого, без да искат казват истината, макар по принцип ролята на рекламата е да прикрива и разкрасява.
Ето рекламата с Жорж Ганчев, който навлечен като дядо Коледа дрънчи на китара и представя една стока, послушно изреждайки името, модела, а гласът зад кадъра го потупва снизходително по рамото: “Я виж как си знаеш!”
Толкова снизходително, толкова господарски, толкова в стил “добро куче Шаро, добро”, че чак унизително.
Жорж обаче не се чувства унизен, а дори и джафка радостно на похвалата, че си е научил репликите.
Нявгашният лидер на партията “Бизнес блок”, кандидат за президент и автор на гафолафове е отдавна бита карта, изгърмян патрон от пълнителя на политическата класа. Но така, както се държи той в телевизионната реклама, така се държат и действащите политици в живота, а гласът на икономическите групировки зад кадъра благосклонно ги поощрява да се правят на палячовци. Ще се правят я, нари пари за това вземат. Нали това им е ролята – да лаят според командите на техния господар – едрия бизнес.
Уж гаф, път то – откровение. Не гледай тъпо, българино! А запомняй какво виждаш. Ето това е то политиката – няма морал, няма принципи, няма програми. Има обслужване, наистина добре платено обслужване на интересите на онези с най-дебелите кемери. Ефикасна техника за масово онождане, а за да не прилича на грубо е*ане, ползва лъскавия презерватив на рекламите (разновидност на идеоло(демаго)гемите).
Добре, изяснихме що е политика. А бизнесът какво е? Непълен, но красноречив отговор на това намираме в два простодушно откровени “гафа”: названието на руско издателство, специализирано да публикува “делова” литература, и българска верига аптеки.
Издателството се казва (в оригинално изписване) “Эрида Бизнес”. Аптеките – “Медея”.
Древногръцката Ерида е богиня на раздора. Медея пък, от същите древногръцки митове, се е прославила като отровителка. Което ще рече – бизнесът е раздор между хората, бизнесът трови живота.
Ето, уважаеми читатели, вече си знаете – и две, и двеста, и две хиляди – най-малко.
Само да не го забравите. Освен ако не ви харесва да ви лъжат и онождат.

-----------------------------
за справка: кемер – кесия
-----------------------------
публикувано още в Седмичника на вестник "Свободна мисъл"

.

КРАТКА РАВНОСМЕТКА НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО 2001 – 2010

КРАТКА РАВНОСМЕТКА НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО 2001 – 2010
(съкратен вариант е публикуван във в. "Свободна мисъл" - бр.І 2011)

За да направим един дори кратък преглед на изминалото десетилетие, е необходимо да си припомним неговата предистория. Така ХХ век приключи с разпадането на съветския блок и самия СССР. Възникна “еднополюсният” модел, който позволи на оцелялата суперсила САЩ да си присвои правото да установява нов световен ред според своите разбирания.
През 90-те на мястото на тоталитарната съветска империя възникна ОНД, в част от бившите съветски републики се наложиха авторитарни режими. Русия се разкъсваше между демокрацията и диктатурата, между кървавия пример на Югославия и мирния развод на Чехословакия, докато в самия край на 1999-а Борис Елцин изненадващо не предаде президентския пост на почти неизвестния Владимир Путин, възпитаник на репресивните съветски органи, което предопредели развитието на Руската посттоталитарна държава през следващите 10 години. И днес там имаме една завършена олигархична система, реабилитирала всички свои великодържавни идеали – от самодържавието на руските царе до тиранията на сталинизма. На населението са предложени зрелищата на военните паради на Червения площад и “гордост за отечеството”, която върви заедно с внушението, че за всички беди на руския народ са виновни чужденците – близки и далечни.
През 1997-а се подписа протоколът в Киото, според който, заради запазването на климата от нежелани техногенни промени, се предписваше на най-развитите и развиващи се икономики да намалят емисиите на парникови газове, което означаваше намаляване на темповете на развитие. Днес, след като продължава да няма единно мнение сред учените дали промените на климата се дължат на човешко въздействие или на естествени причини, както и дали наистина предстои затопляне на планетата, а не захлаждане, след като през ноември 2009 хакери стигнаха до документи за фалшификации на данни в полза на концепцията за “глобално затопляне”, е редно да се запитаме: беше ли този протокол продиктуван от истинска загриженост за съдбата на околната среда, а значи и за човечеството, или е бил оръжие в конкурентната икономическа борба? Въпреки това, проблемите на екологията не са измислени и те ще продължат да бъдат фактор и в бъдеще, поне докато не потръгне реалната смяна на доминиращите технологии.
Въпросът е дали капиталистическата система е в състояние да предложи такова решение.
През 1992-а започна серията братоубийствени кланета в съседна Югославия, което доведе до дезинтеграция на тази страна. Процесът приключи с обявяване на независимост на Черна гора и Сърбия от техния собствен държавен съюз (юни 2006), а през февруари 2008-а от Сърбия се отцепи Косово и Метохия. Международният съд на ООН в Хага потвърди законността на този акт през юли 2010 г.
Преди края на ХХ век продължи разширяването на НАТО за сметка на бивши членки на Варшавския договор. От 1 януари 1999-а Европейската общност въведе за некешови плащания валутната единица евро. От този момент Евросъюзът е в триумфален възход чак до 2008-а, когато омаловажаваните преди проблеми и противоречия изпъкват поради настъпилата световна финансово-икономическа криза. Не би било пресилено да прогнозираме задълбочаване на кризата на самата идея за обединена Европа, доколкото тази идея почива върху либерално-демократични буржоазни ценности, комбинирани с принципите на държавния социализъм (което води до нарастване на бюрокрацията). Вероятно тази криза ще стане един от ключовите фактори през следващото десетилетие.
Пак през 90-те започна ясно забележимият възход на азиатските икономики, най-вече на Китай, Индия и Иран. С което през периода 2001–2010 еднополюсният модел на света бе практически разрушен, макар че процесът още е далеч от завършване.

2001 година започна с встъпване в длъжност като президент на САЩ на републиканеца Джордж Буш-младши, чиято победа в изборите не се дължеше на спечелено мнозинство от гласове, а според решение на Върховния съд.
През същата година се случиха събития в областта на науката и техниката, задали тон на цялото десетилетие. Осъществено бе кацане на автоматична сонда върху астероида Ерос (и това сякаш предопредели предпочитанието към роботизираните мисии в космоса). В орбита полетя първият турист (и насетне станахме свидетели на развитието на частната космонавтика – полетите на СпейсШипУан и наследника му, както и успешното изстрелване на капсулата Дракон с ракета Фалкън-9). Но потъна в Тихия океан съветската орбитална станция “Мир” (и 40-та годишнина от кацането на човек на Луната се отбеляза без скорошни перспективи за пилотирани космически мисии, освен към с мъка завършената МКС).
В същото време КНР прати свой космонавт (2003), Иран осъществи изстрелване на спътник (2009), а Северна Корея заяви, че притежава ядрено оръжие, разработено със собствени сили (януари 2005). Впрочем, Иран също продължава, въпреки натиска, своята ядрена програма.
Докато през 2001-а в съседен Афганистан талибаните предпочетоха да разрушат с артилерия гигантски древни статуи на Буда.
Към края на първата година на ХХІ век настъпи също и едното от най-значителните събития на десетилетието и неговите последици белязаха света не само до 2010, но със сигурност ще оказват влияние още доста време.
Без да претендирам за изчерпателност, позволявам си да смятам за най-важни моменти от първата календарна десетилетка на ХХІ век следните събития:
* Терористичните атаки на 11 септември 2001 година;
* Разширяването на ЕС и началото на кризата на този формат на Евросъюза;
* Разцветът на информационните технологии и изострянето на борбата за свободно разпространение на информация;
* Световната финансово-икономическа криза.
С един кратък преглед на всяко едно от тях и неговите последици ще се опитам да докажа извода, че десетилетието 2001–2010 е десетилетие на глобална контрареволюционна реакция спрямо рухването на тоталитарния социализъм под натиска на нежеланието на народите от бившия СССР и Източна Европа да живеят без свобода. Тази реакция се изразява в следното:
— общо настъпление срещу гражданските права, оправдавано с “наложителни мерки против тероризма”;
— общо настъпление срещу социалните завоевания на трудещите се, оправдавано с необходими “антикризисни мерки”;
— опити за ограничаване на достъпа и правото на разпространение на информация, мотивирано от “защита на авторски права”;
— общо настъпление срещу науката, образованието и технологичния напредък, който е в състояние да осигури материалната база за появата и утвърждаването на нов тип общество.
Всички тези аспекти на контрареволюционната реакция се съпровождат от разширяване на пълномощията на властта (в полза на политически и бизнес групировки), като широко използват метода на подмяната на понятията. Биват възраждани и реабилитирани исторически отхвърлени идеологеми чрез директни фалшификации, а където лъжите не постигат нужния ефект, се прибягва до удавяне на истината в потоци от маловажна и странична информация.

* * *
Рухналите небостъргачи на Световния търговски център в Ню-Йорк на 11 септември 2001 година доведоха до:
* военната операция на правителството на САЩ в Афганистан (2001), 12 години след изтеглянето оттам на съветските войски;
* подновяване на войната срещу Ирак (2003), в резултат бе свален режимът на Садам Хюсеин, който бе осъден и обесен (декември 2006), а в страната и до днес продължава гражданска война. Първият тъмнокож президент на САЩ Барак Обама (избран през 2008) обяви края на окупацията през август 2010 (след като предишната година получи Нобелова награда за мир);
* серия атентати в страните членки на НАТО (например в Мадрид през март 2004 и в Лондон през юли 2006);
* Терористичната вълна даде повод за въвеждане на множество ограничения на гражданските права в Европа и Америка (свободата на придвижване, както и повече пълномощия на репресивните органи за задържане на заподозрени).
* Световните медии заговориха за “сблъсък на цивилизации” между християнския Запад и ислямския Изток. Сякаш за да потвърди този “сблъсък”, избухна скандалът с карикатурите на пророк Мохамед (2005 – 2006), довели до масови протести в мюсюлманските страни, а Дания се принуди да евакуира своите посолства от Афганистан и Алжир през април 2008.
В същото време Западът продължава да поддържа изключително добри отношения с държави като Саудитска Арабия (известна с авторитарния си монархически режим и “тайното” финансиране на екстремистки ислямски групировки по целия свят), Пакистан и Турция.
В Пакистан през декември 2007 бе убита лидерката на реформаторите Беназир Бхуто. Турция, членка на НАТО, пък отдавна е критикувана за нарушаване на човешките права, преследване на социалистически опозиционери и кюрди. Показателно е последното събитие от декември 2010 – полицията жестоко преби участници в студентски протест. Освен това, през първото десетилетие на ХХІ век, в Турция се забелязва отстъпление от светския характер на Кемалистката република в насока на ислямизация на обществения живот.
Затова е редно да смятаме, че линията на противопоставянето не минава през културните различия, тя се дължи на противоречието между богатите и бедните региони и от нарастващото социално разслояване в самите западни страни.
Зад “сблъсъка на цивилизации” се забелязва още един мотив – съперничеството за контрол над суровинните източници, особено петрола. За изтощаването (или поне затруднения добив) на световните запаси от нефт се знае отдавна. Първата сериозна петролна криза е от 70-те. Но въпреки апологетиката на творческия потенциал на капитализма, върху технологичните алтернативи на основаната върху консумация на петрол икономика започна да се обръща сериозно внимание едва през последните 15 години.

* * *
Евросъюзът започва своята история като корпорация – Европейският тръст на въглищата и стоманата от 1951, шест години по-късно е сключен Римският договор за икономическа общност, учреден е и тръстът Евратом. Тези три съглашения получават единни ръководни органи (Съвет и Комисия) през 1965. Оттогава насам ЕС усилено се бюрократизира – за 2011 за административните нужди на европейските агенции и комисии, които дублират дейности и произвеждат лавина от директиви, са предвидени 2,4 милиарда евро от бюджета (само за пет години от 2005 тази сума е нараснала ТРИ ПЪТИ). Неправителствената организация Open Europe смята, че съкращаването на щата чиновници с 30% би донесло повече от 700 милиона евро преки икономии. А като се вземе предвид усложнената процедура за усвояване на фондове за развитие, таксите и задължителните консултации, откриваме, че до една трета от тези средства пак се връщат в Брюкселската администрация или се прибират от националните бюджети, както и от местната бюрокрация.
2002 – въвеждането на общоевропейската валута.
2004 – приемане на Прибалтика, Полша, Словакия, Чехия, Унгария, Словения, Кипър и Малта.
2007 – приемане на Румъния и България.
Новоприетите членки разбраха, че вместо обещаното равноправно сътрудничество и взаимопомощ получават наредби и указания как точно да живеят.
1 декември 2009 встъпи в сила Лисабонският договор, според който ЕС стана субект на международното право.
Евросъюзът има население половин милиард души, дава повече от една пета от световното производство, ЕС е най-големият вносител и износител на стоки и услуги.
Но в началото на 2010 безработицата на континента и скочила до около 10%. Разликите в годишните доходи в различните части на ЕС варират от 5000 до 60 000 евро.
ЕС най-силно е разтърсван от «сблъсъка на цивилизации». Проблемите с неинтегриращите се емигранстки диаспори обаче отново са породени не от религиозни или етнически причини, а от растящата пропаст между бедни и богати. Практически в цяла Европа, особено след признаването на кризата през 2008, се води настъпление срещу социалните завоевания на трудещите се. Съкращаването на социалните програми, промени в трудовите кодекси, повишаване на цената на образованието (наред със спад на разходите за наука, констатиран от ЮНЕСКО) стоят в основата на вълнения и бунтове в Гърция (тема за по-пространен анализ), Франция (2006 – протести против правото на работодателите да уволняват млади работници без обезщетение и мотивация), Великобритания и Италия (в тези две страни през ноември 2010 студенти и ученици протестират срещу поскъпването на образованието).

* * *
Разцветът на информационните технологии като че ли отвори безпрецедентни възможности за достъп и свободно разпространение на интелектуални продукти. Тръгна проектът Уикипедия, една от най-посещаваните база данни. Възникна и се разрасна мрежата за контакти “Фейсбук” (за която се появиха изказвания, че улеснява събирането на лична информация за нечисти цели). В същото време се засили “борбата с пиратството”, зад която стоят интересите на праводържателите. Авторските права съзнателно се смесват и подменят от т.нар. “копирайт”, който гарантира доходите на посредниците от чужд интелектуален труд, при което интересите на творците и крайните потребители се погазени, макар да се внушава обратното. Показателен е случаят у нас с Читанка.инфо, която през 2010 (а могат да се посочат и фрапиращи случаи преди това) стана обект на държавна агресия по поръчка на стараещи се да запазят своите монополни привилегии посредници. Атаката се провали благодарение на същите технологии за копиране. Но настъплението продължава, като при това се жертва техническият прогрес.
Целта очевидно е превръщане на достъпа и разпространението на информация в привилегия на платежоспособни, което пак ни връща към проблема с поскъпващото образование, разглеждано от държавно-капталистическата система изключително като средство за “дисциплиниране” на населението и като обслужване на нуждите на “пазара на труда”, докато здравият смисъл подсказва, че знанията трябва да бъдат средство на лично самоусъвършенстване: умни хора = свободно общество.
Пак информационните технологии са в състояние да наложат една прозрачност на действията на властите, които с насилствено иззети средства (данъци) си позволяват да предприемат действия срещу собствените си граждани. Като примери – разкритията на Уикилийкс през 2010 (които надали ни учудиха с нещо принципно ново; освен в подробности, всичко публикувано е било обществена тайна) и добитите от хакери през ноември 2009 сведения за меко казано манипулирани данни, потвърждаващи концепцията за “глобално затопляне”.
И досега не е ясно доколко тази концепция (оформена като протокол в Киото през 1997 и встъпила в сила през 2005) е издържана строго научно, дали затопляне има и дали то се дължи на човешки фактор, дали наистина е продиктувана от загриженост за околната среда, или е инструмент за конкурентна икономическа борба, понеже намаляване на емисиите на “парникови газове” води до намаляване на темповете на развитие.
Почти същото положение е и с ГМО. Не се разбра самите генни манипулации ли са заплаха, или тяхното използване от корпорациите за монополизация на пазара.
Във всеки случай, в рамките на капиталистическия модел този комплекс от проблеми няма решение.
Като елементи от борбата на световната реакция с правото на информираност можем да посочим новия кръг на подмяна на научния мироглед с псевдо и антинаучен. През октомври 2005 в США започна остра полемика заради планираното “нововъведение” в учебниците – наред с излагането на еволюционната теория на Дарвин да се поставя и религиозната гледна точка.
В редица страни се направиха опити (и на места те успяха) за въвеждане на вероучение в училищната програма – Русия, България, Румъния, – което отбелязва изкуственото възраждане на влиянието на църквата там, където преди това, пак изкуствено, с държавна принуда, то е било принизено.
Отново като последица от поощряваното невежество през 2007 избухна паника заради птичия грип, а през 2009 се заговори за пандемия от свински грип. Съмнението, че този проблем цели увеличаване на печалбите на фармацевтичните компании, се потвърди, след като през юни 2010 Парламентарната асамблея на Съвета на Европа разкритикува Световната здравна организация заради “внушаване на необоснован страх и пилеене на средства за ненужни ваксини”. В същото време в България през 2010 е отбелязан връх на заболявания от туберкулоза, известна като “болест на бедните”.

* * *
Световната финансово-икономическа криза бе официално призната като факт през януари 2008 в Давос, на състояла се среща на Световния икономически форум. Следователно, кризата е започнала по-рано и е била обявена чак когато е станало невъзможно да се крие повече.
Обратно на мненията, че кризите са предсмъртна агония на капитализма, практиката показа, че кризите са начин на обновяване на системата, при което основната тежест на “пречистването” се поема не от онези обществени слоеве и властови институции, които са я предизвикали.
Кризата тръгва от САЩ и бързо се разпространява по света, зависим от американските долари и свързан с американската икономика. Причините за кризата, според мен, са три:

- виртуалните пари десетократно надвишават реално напечатаните, а самите реално напечатани са гарантирани най-вече от дългове, а не произведени стоки и предлагани услуги;
- масовото кредитиране, потребление за сметка на бъдещи доходи, което е довело до ръст на цените (и особено на цените на петрола, от който зависи почти всичко – те растат стремително до 2008, след което започват да спадат, предизвиквайки фалити);
- огромна маса ипотекирано имущество, което представлява реално, а не виртуално богатство, и към което банките посягат да го присвоят, когато се срива финансовата пирамида на дадените потребителски кредити.

Либералните мислители смятат, че причината за кризата е сривът на системите за наблюдение и контрол над пазарите и икономическата сфера. Ние, анархистите, твърдим, че кризите са заложени в самата конструкция както на изцяло свободния пазар (който е един напълно теоретичен модел), така и в концепциите за централизирано регулирано стопанство.
Изумителното е, че антикризисните мерки, предприети от почти всички правителства, се състоят в подпомагане на същите корпоративни спекуланти, които по думите на един икономист “бръкнаха в нашето бъдеще, за да го изядат”.
Показателно, че кризата засяга избирателно, е фактът, че търговията с оръжие не е пострадала. Вземайки само легалния оборот, и то на две държави (САЩ и Русия), откриваме, че в периода 2000–2007 световния военен пазар постоянно е нараствал и към началото на кризата е възлизал на $48,488 млрд. След това само намаляват темповете, без да има някакъв спад (!): 2008 – $49,103 млрд., 2009 – $50,204 млрд. Според прогнозите на Центъра за анализ на световната търговия с оръжие, 2010 година ще бъде рекордна за цялата история на този бизнес – $75,026 млрд.
Кой знае защо в този момент си спомням, че в разгара на Гражданската война в Испания анархистите в Барселона строят жилища за трудовите хора, вместо да произвеждат танкове...


НАКРАТКО ЗА БЪЛГАРИЯ

Десетилетието затвърди политическата мода у нас на избори да побеждават не социално-икономически програми, а партии, и то вече даже не “цветни”, а лидерски, при това подчертано популистки. Българите последователно се разочароваха от аристократично спретнатия “цар” Симеон, от младежки изглеждащия апаратчик Станишев, сега си патят от месианските амбиции на “човека от народа” Бойко Борисов, но като че ли още не са готови да проумеят, че не е важно кой управлява, проблемът е управлението като такова.
“Свободата на словото” се превърна в свобода на жълтата преса, свобода на рекламите по медиите и свобода на оклеветяване на спорадичните инициативи на така и неутвърденото у нас гражданско общество.
Включването ни в ЕС не донесе повече благоденствие, но повече средства отвън, които да захранват корупционната машина на държавата, като получаването на тези средства е безкомпромисно обвързано с изпълнение на директиви, продукти на бюрократичния гений в Брюксел.
За 10 години харчовете на самата държава са скочили над 2,5 пъти. През 2001 общите разходи са били 12 милиарда лева, а сега - 27,8 млрд. лв.
Въпреки свиването на приходите, някои разходни пера остават почти на нивото от “охолната” според макроикономически показатели (слабо влияещи върху бита на конкретния масов гражданин) 2008 г. Разходите за образование са 2,452 млрд. лева при 2,768 млрд. лв. тогава. Спрямо 2001 парите за тази сфера са се удвоили. Подобно е положението със здравеопазването. Намалението на бюджета в тази област спрямо 2008 е пренебрежимо, а в сравнение с 2001 сега финансирането е повече от двойно. И макар количествено спрямо началото на десетилетката положението да изглежда уж добре, ефективността на харченето е под всякаква критика.
Допълнително правителствата си позволяват разход на народни пари ИЗВЪН бюджета. За периода 2000 – 2009 година общата сума на допълнително одобрените бюджетни кредити възлиза на 8 млрд. лв. или 1 на всеки 20 лв. от парите на данъкоплатците е похарчен без одобрението и контрола на депутатите, избрани от същите тези данъкоплатци и гласували законите за бюджета. Правителствата са харчели допълнителни средства постоянно, като най-много през 2007 – над 1,4 млрд. лв., а най-малко през 2009 – почти 400 млн. лв.
Реалното обедняване на народа пък не може да се пресметне, а и няма воля да се пресмята, нито да се търсят истинските причини за това.


(A)