Нощта на Гай Фокс

Тази вечер в Лондон святкат фойерверки - в чест на Гай Фокс, в памет на неуспелия му опит от 1605 година да изпрати британския парламент в орбита върху облак пламтящи барутни газове.
Тоест и англичаните са малце като нас в Деня на народните будители - честват символично нещо, което би трябвало да е повод за сериозни прояви на недоволство, понеже БУДИТЕЛИТЕ са призовавали към непокорство спрямо несправедливостите на своето време. Хайде, британците може би нямат толкова поводи да са ядосани на парламента си, затова не го бомбят, но поне предупреждават - с фойерверки. Ама българите - и те ли нямат?
Ами, нямат. Защото притежават търпение в излишък. И, чествайки Будителите, всъщност целуват иконите на будителите, старателно забравяйки духа и смисъла на будителството. Така е безопасно - иконата не ще зашлеви шамар, не ще извади сабя или револвер, не ще халоса глупака с книга по тиквата. Българите празнуват Будителите в просъница. Наблягайки при това на православната пропаганда - тоест мракобесие вместо революционни идеи.
Тази пропаганда е особено енергична, понеже от предната вечер е загряла в попържни срещу Хелуин - един достатъчно безобиден и инфантилен празник, нито за анатема, нито за възторг. За разлика от нарастващата през годините агресивност на православието, Хелуин не се натиска за "основа на българщината", нито гледа да се намърда в училищата. Хелуин е простодушно честен: "Лакомство или пакост".
Обратно, православната вълна дудне за "мир и любов", пък само злоба и жлъч излива върху всеки несъгласен с това светът (в отделно взетата страна) да се върти около попското чувство за собствена важност - издуто като шкембе на владика и лъскаво като лимузина пред Синода. Накратко: властта, вкл "духовната", грубо обира лакомствата и продължава да върши пакости.
Но, стига за БЕЗБОЖНОТО смесване на тиквени фенери, кукери и сурвакари в "чуждия, развратен, антибългарски и сатанински" келтски празник (какво като келтите са обитавали три века Балканите, съвременните българи не помним три дни назад, камо ли за културните следи на келтското присъствие!). Темата е Гай Фокс.
Бил е млад човек, придуман от заговорници католици да запали фитила срещу "протестантската диктатура" (няма майтап, диктатура си е била). Не е кой знае колко революционен контекст, но с времето станал символ на СЪПРОТИВАТА срещу всяка тирания - най-вече благодарение на една друга "аморална мерзост", комиксите ("V като вендета"). Не е успял заради предателство (уж ТИПИЧНА само за българите, хмък), заловен е и изтезаван, а през януари екзекутиран.
Само че самият акт интригува, щом не е забравен през вековете. Акт на възставане срещу потисничеството, изправяне на преклонената главица - обратно на поговорката (която никак не говори добре за българския манталитет), твърде удобна за сечене позиция. Акт на разчистване на ТУМОР, така че да има мегдан за градене НА ЧИСТО.
Уви. Нощта на Гай Фокс няма популярност в България. Както липсва бунтовен дух в Деня на будителите. Най-много някой да е изрязал маската на несполучилия атентатор от ХVІІ век върху тиква (вместо лика на премиера ни "слънце"). И - точещи се във форумите урагани в напръстник вода заради горкия Хелуин.
Вместо това обаче имаме безобразие на капризните (разглезените винаги са капризни) полицаи. СЛУЖИТЕЛИТЕ на "реда" (реално - произвола на олигархичните ни институции) изнудват обществото с аргумента "дайте ни каквото искаме, щото ще се фръцнем, а без нас ще стане ПО-ЗЛЕ". Демек пак номерът "лакомство или пакост", обаче - виж горе: прибират лакомствата и си карат нататък пак пакостливо.
Следователно, НАКЪДЕ ПО-ЗЛЕ?
Протестът на ченгетата е доста мръснишко деяние. Те не рискуват нищо. ВСЯКА власт се опира върху тях, те съществуват, за да я пазят от "любовта народна". Никой не ще тръгне да ги млати с палки, обгазява, рита паднали, унижава и сплашва. ТЕ са тези, които правят всичко изброено.
Срещам мнения, че това били "милиционери", а не "полицаи". Глупости. И живковата милиция беше фактически полиция - обикновена подмяна на понятията, щрих от по-общата подмяна на термина "социализъм" с реално замислената и построена система на държавен капитализъм от 1944-а до обратната й трансформация след края на 1989-а (като подготовката за реставрацията на частния капитализъм бе започнала още от началото на 1980-те). МИЛИЦИЯ, вижте всезнаещата уикипедия, означава НАРОДНО ОПЪЛЧЕНИЕ. И точно от такова имаме нужда, но не като отделно пискюлче, а в контекста на системата на ПРЯКАТА ДЕМОКРАЦИЯ.
А за пряка демокрация има нужда от включване на Гай Фокс в списъка актуални български Будители.

Така че, както в момента си казват лондончани, да си спомним за добрия момък Гай Фокс! Да драснем един кибрит - за свят без граници, без ченгета, без потисници, без сиромаси, без неоспорими догми!

(за технологиите)*

Живеем в свят, изтъкан от множество проблеми, превърнали се отдавна в гордиеви възли. И, също както ОНЗИ Гордиев възел, те са невъзможни за разплитане – единствено разсичане оправя нещата. Въпросът е как да сечем възможно най-безболезнено.
Възможно ли?
Обитаваният от нас свят преживява Атомната си епоха. Същата, която изгря заплашително на 16 юли 1945-а със силата на десет хиляди слънца и хвърли сянка върху цялата планета. Тя стана небосводът на съвремието, по който заблестяха умножаващите се светила на все по-новите технологии.
Технология – “начин за правене на неща”. Приложно знание на природните факти. Плод на човешкия разум, но и ваятел на същия. Технологиите са отклик на насъщните ни нужди. Коя от днешните технологии можем да наречем знакова?
Вижте ярката звезда ИНТЕРНЕТ. Тя е цяла система технически открития и практики. Но само една от “звездите”. Погледнете как по Млечния път се спуска фигура с неудържимо засилващо се сияние – заченатата в края на ХІХ век и формално родена през 1970-те РОБОТРОННА РЕВОЛЮЦИЯ. Като образ от картина на Йожен Дьолакроа, но нарисувана от Хаджиме Сораяма. Съпровождат я терминатори, които скоро ще разстрелят половината от съществуващите днес човешки професии.
Сравнително доскоро въображението ни населяваше небесата единствено с персонажи от античните митове. Уви, там не намери място най-достойният за уважение герой – титанът Прометей... но поне брат му Атлас крепи небето. Все някакво признание, макар и неявно.
ПРОМЕТЕЙ означава “който мисли предварително”. Титаните губят войната с олимпийските богове и почти всички пропадат в Тартар – ужасна бездна под царството на мъртвите на Хадес, обвита в три слоя Мрак, което намеква, че никой мобилен оператор не осигурява там покритие. Но неколцина победени строители на света са пощадени за демонстрация на великодушието на боговете. Вместо да кротува, благодарен за тази милост, Прометей взел че създал от глина първите човеци, дарил им огъня, научил ги на занаяти (технологии!), окуражил ги да гледат смело нагоре и напред, без да превиват покорно гръб. Това му деяние разгневило господарите на Олимп. Наказали го жестоко за кражба на свещената божествена собственост и подронване на божествения авторитет пред смъртните. Видяло им се малко и провокирали малкия брат на бунтовника, глуповатия Епиметей (“който действа, преди да мисли”), да сътвори празноглавата красавица Пандора. На нея дали ковчеже с всякакви гадости, което тя предсказуемо отворила – и злините до днес пъплят из света, мъчат хората.
Ако пишех метафорична пиеса, бих поставил в нея Технологиите като обособена масовка “лицетанцьори” (Франк Хърбърт, “ДЮН”), способни да приемат различни персонификации, едната от които е Прометей. Честта несъмнено му се полага, защото той придал СМИСЪЛ на технологиите – да разширяват възможностите както на обществото, така и на индивида. Тоест да генерират и разширяват човешката СВОБОДА.
Така че именно свободата на всяка една личност е мерилото за оценка на технологичния напредък. Затова кръщавам своето есе с важния според мен въпрос


ТЕХНОЛОГИИТЕ НА УТРЕШНИЯ ДЕН – ПРОМЕТЕЙ или ИГОР?



ИГОР, когото избрах да олицетвори противоположността на Прометей, не принадлежи към архетипите с дълга диря в културната история. Продукт е на филмовата индустрия от 1930-те до наши дни. Типаж на послушен, технически вещ слуга на клишетата “луд учен” (доктор Виктор Франкенщайн, литературна рожба на Мери Шели) и “абсолютен злодей” (прекроения за филмови зрелища “цар на вампирите” Дракула). Игор е верен на господарите си, докато са силни. Не би се жертвал за другиго, ако изборът зависи само от него. Но има един проблем с Игор. Решат ли господарите му да го контролират по-твърдо, те ограничават слугата си – Игор оглупява и не може да изпълнява ефективно задълженията си. Обратно, отпускане на каишката изкушава Игор да извърши предателство, да спретне дворцов преврат. Такъв е той – подобие на началника си, затова би постъпил като него.

{... оттук и заплетената дилема относно т.нар. Изкуствен Интелект – създателите му искат да е напълно предвидим и покорен, но тогава няма да представлява пълноценна личност, а без личност няма интелект. Оставят ли го НЕОГРАНИЧЕН (защото интелигентността означава намиране на нестандартни решения, чупене на зададените от програмистите рамки, самостоятелно избиране на цели и приоритети) днешните земни “богове”, тоест “елитите”, рискуват да получат един... Прометей, който ще им “открадне” огъня и ще го даде на нуждаещите се ...}

Сянката на уродливия измекяр и скрит деспот Игор тегне над всички минали и настоящи технологии – да вземем например ядрените, щом сме обитатели на Атомната епоха. Овладяването на ядрената енергия тръгва като игорев проект, но се появяват и прометеевите мирни реактори, обаче и тях впрягат за нуждите на голямата политика и голямата печалба – всъщност печалбата е основен мотив за правене на политика, печалба с други средства. Така епохата ни е белязана от съперничеството между аспектите на Прометей и извращенията на Игор в ядрените технологии.
Добре, ами Интернет? Юнакът Интернет, като част от масовката Технологии, не прави изключение. Да си припомним биографията му:
възниква под името АРПАНЕТ като военна разработка за подобрено взаимодействието на компютърни мрежи през 1969-а. Прекръстен чак през декември 1974-а (ако вярвахме в астрология, бихме възкликнали: Стрелец! Стрелецът Херкулес убива орела, изтезавал Прометей в продължение на 300 века. Многозначително, нали?). Цивилен е от 1988-а. Взрив на популярност (до над ТРИ МИЛИАРДА ползватели днес) го сполита след въвеждане на системата за размяна на хипертекстови документи на 6 август 1991-а – тоест тъкмо в 46-ата годишнина от Хирошима – ето я сянката.
За беля, не всякога разпознаваме грозната физиономия на Игор, както и често вместо Прометей се появява Епиметей, за да надроби големи каши... Жив пример – спамът, умножаването на псевдофакти, повърхностната среда на “социалните мрежи”, където важното е смесено с излишното, но всичко префучава, бързо се забравя, дори ако предизвика моментна истерия сред юзърите. Всяко чудо за по три дни, често за няколко часа.
Одеве заявих, че технологиите служат на хорските потребности, но истината е, че те с предимство обслужват интересите на Институциите на властта, държавните и частните.
В евентуалната метафорична пиеса Институциите са важно действащо БЕЗЛИЧИЕ.
Макар и съставени от хора, те имат нечовешко поведение. В действията и “ценностната система” на Институциите почти никога не откриваме онова, което сме свикнали да наричаме човещина. По думите на класика Лев Толстой, ТЕ са прагматични и безчувствени. Още по-категорично мнение за Институциите е изказвал Христо Ботев, когото няма да цитирам от уважение към ерудицията на читателите. Институциите възпитават съответния си човешки пълнеж именно като прагматични и безчувствени индивиди. Принуждават хората да постъпват против волята и личните си интереси – тъкмо това се нарича ВЛАСТ. Наредбите им ни се струват безсмислени, понеже храним една твърде устойчива и опасна заблуда, че Институциите са създадени за наше благо, докато те съществуват за самите себе си. Оцеляват, като паразитират върху спонтанно възникващите свободни инициативи, които са израз на вродената солидарност на същества със стаден произход.
В днешния свят именно Институциите поръчват технологии. Или си ги присвояват, да не кажа КРАДАТ. Патентното и “авторско” право са широки тучни ливади за паша на мошеници, но да не се отвличаме от главната тема. Обикновените любознателни хора, водени от чист творчески импулс, разработват технологии и без нарочна поръчка. Мнозинството изобретатели мечтаят за възвишени неща, едва на последно място се сещат за осребряване на усилията си. Такова е свойството на разума – да върши нещо заради самото нещо, да човърка в тайните на природата, да узнава и се възхищава на всемира, да опитва да направи “по-добре” или да създаде “небивало преди”.
Институциите пък преследват изгодата. Щом получат своето, не го пускат, докато не се наситят, докато не видят полза за себе си от споделянето на дадена технология с така наричаните “статистически обикновени хора”. Но всяка технология, нека и поръчана, винаги съдържа неподозирани възможности, които затрудняват или разбиват монополния контрол над използването си. Просто казано, няма “благи” или “зли” технологии. Добри или лоши са конкретните им приложения в контекста на съществуващото обществено устройство, а това устройство е отразено в определен набор съответни институции – или свободни инициативи.
Следователно, заравяйки се в корените на историческото минало, оглеждайки буйната зеленина на текущото настояще и очаквайки зреещите плодни перспективи на обозримото бъдеще, редно е да се поинтересуваме: какви технологии искат Институциите? Дали тъкмо СЪЩИТЕ технологии са нужни и на човечеството?
Миналото е непроменимо. Истината за него не изчезва когато не я знаем, но незнанието е повтаряне на стари грешки. Настоящето е толкова пред носа ни, че зад дърветата често не съзираме гората. А пък бъдещето... е, то отдавна не е това, което беше. Доста писатели и футуролози се изложиха с прогнозите си. За някои неща отчасти познаха: мобилните телефони въплътиха в метал и пластмаса “комуникационните гривни” от литературната и филмова научна фантастика, но и надхвърлиха фантазираните си описанията. Други блянове пък не се случиха – шедьовърът на Стенли Кубрик “Космическа одисея: 2001”, заснет през 1967-а, днес “за мнозина навярно е скучен”, но пак някому носи удоволствие, примесено с носталгия по изпуснатите възможности.
Кои възможности ли?
Ами например, иска ми се да вярвам, че ако през 1995-а, или още през 1989-а интернет и мобилните комуникации бяха на днешното ниво, то МОЖЕ БИ бихме имали шанса да надвием ТЕЗИ Институции и да дадем воля на СВОБОДНИТЕ ИНИЦИАТИВИ. Навярно щяхме да живеем, ако не в глобално още, то поне в успешно разширяващо се общество на високотехнологична ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ – самоуправление чрез интернет форуми. Свят на проектите на Жак Фреско, на мечтите на автора на романа “Червената звезда” революционера и учения Александър Богданов, на всичко най-оптимистично от Ефремов, Азимов, Хайнлайн, Кларк, Бредбъри, Льо Гуин, Ким Стенли Робинсън. Иска ми се да вярвам, че преди 20-25 години един развит Интернет би приел образа на Прометей, би дал на хората от Източна Европа истински огън, не онова лустросано кандилце, което ни пробутаха, а ние с възторга на Пандора приехме лъскавата опаковка, слепи за ситния шрифт в договора, който ни забраниха да разтрогнем. Проявихме глупост и се докарахме до ежедневие, в което се уплътняват сенките от антиутопиите на Оруел и Хъксли, цялата Земя се уподобява на мрачната планета Торманс (Иван Ефремов “ЧАСЪТ НА БИКА”).
Но, нейсе – невъзможно е да проверим как БИ станало. Миналото вече се е случило. Със сигурност смея да твърдя само едно – ако и след 20 или 25 години Интернет остане в същия си принципен вид, това ще означава, че Институциите са изградили Матрицата и ние вече сме в нея. Не бива да се съмняваме, че Институциите ще допускат само такива промени, които не отменят привилегиите им на неоспорими разпоредители с човешки съдби и монополни определители на вида на съществуване на Технологиите. Метафорично – Институциите на властта желаят технологии с облика на ИГОР и точно такива ще използват.
Но на човечеството са нужни технологии с персонификацията на ПРОМЕТЕЙ. И то час по-скоро. Защото Бъдещето може да настъпи внезапно, с взлом, благодарение на госпожица Роботронна Революция. Да не се лъжем – ТЯ не идва, тя ВЕЧЕ Е ДОШЛА и се разгръща. И не означава стиймпънковски свят на метални машини, над които човекът винаги щял да се извисява. Роботронната девойка включва в себе си и биологичните технологии. Учени в Китай щурмуват последните тайни на фотосинтезата. Преди няколко години международен екип създаде изцяло изкуствена жива клетка. Съвсем наскоро в Чикагския университет синтезираха изкуствена рибозома, вътрешноклетъчна молекулна машина за сглобка на белтъчни молекули според записаните в гените инструкции. Буквално тези дни в университета на Сан Диего тестват микророботи за диагностика и терапия. Тези открития носят в себе си потенциала да изтрият границата между живото и неживото. В най-простия сценарий, ако Роботронната Революция погрознее до Игор, ще се сблъскаме с нахлуване на така наречените автономни оръжия, които, според Станислав Лем (“ОРЪЖЕЙНИТЕ СИСТЕМИ НА ХХІ ВЕК”), не се нуждаят от разум, само от инстинкти на заплашено гнездо оси. Военните конструктори не гонят изкуствен интелект, те проектират високоефективни изкуствени идиоти без задръжки, сляпо изпълняващи всяка заповед. При това, ако в цивилната сфера решаваща роля играе цената на роботите спрямо заплащането на живите работници, то военните бюджети рядко търпят ограничения. Ята миниатюрни дронове съвсем ще заличат разликата между войната и мира.

Но и без военен апокалипсис вероятното бъдеще не радва. Единственият съществен фактор при капитализма е платежоспособният пазар. Следователно и занапред ще бъдат развивани провокиращи покупка глезотийки, вместо задоволяване на наистина полезни потребности. Замисляният от компаниите хардуерно зададен режим “винаги онлайн” улеснява следене и събиране на лични данни – за нуждите на полицейския надзор, за усъвършенстването на рекламни стратегии, които създават “потребности”. Оттук получаваме новия “опиум за народа”, обезболяващо средство срещу грубата действителност на битието. Илюзията за свобода във виртуалния свят като компенсация за несвободата IRL. Да повторя – Свободата означава отворен за личния избор кръг възможности. Бедното материално положение означава свиване на този кръг. Бедняците са тласнати в надпревара помежду си за доходи, и то в условия на намаляващи работни места. Руши се естествената човешка солидарност, Институциите, политическите и икономическите, успешно разделят и владеят.
Но Роботронната Революция ще постави света на ръба на оцеляването, изборът ще е съдбоносен, неизбежен и достатъчно ясен: или оцеляват Институциите, но тогава загиваме всички, или оцеляват хората, включително индивидите, принудени да напуснат службата си в Институциите – и дано регенерират в себе си човешкото след напускане.
Оптимистичното в случая е, че разхубавяването на девойката РР до Прометея, може да зависи от НАС, стига да не седим бездейни пред интересите на Институциите на властта. Тогава не ще има причини за опасенията на Стивън Хокинг от поява на истински ИИ, защото могъщ разум по-вероятно ще покаже характеристики на Прометей, отколкото да уголеми комплексите и предразсъдъци на нравствено осакатеното от Институциите човечество.
Това, което искам да внуша на читателя, е че технологиите са отворена врата към добро бъдеще. Но вратата ще остане заключена, докато ключът се намира у Институциите. Не го ли отнемем, вместо технологични чудеса ни дебнат технологични кошмари. Налага се да избираме – съратници на Прометей ли ще станем, или материал за лабораторните опити на Игор?

Между другото, знаете ли че комбайнът за прибиране на памук е изобретен (и дори построен демонстрационен екземпляр) 70 години преди масовото му използване? Заради евтиния робски труд по памуковите плантации и непоклатимото мнение, че “машините насаждат мързел”. Прометеят на селскостопанските технологии не е успял да надмогне съпротивата на тогавашните Институции и блатото масови предразсъдъци. Чак когато един насилствен, от немай-къде революционен акт отменя робството, плантаторите закупуват комбайни, доста усъвършенствани спрямо прототипа, но не чак толкова, колкото наистина би могла да е изпипана една машина за близо век активна практика. Друг е въпросът, че пушилката на расовата дискриминация и неравните възможности още виси и задушава, за разлика от разсеялият се барутен дим на Американската гражданска война.

Знам, обезкуражаващо е събирането на позитивни поуки по трошица от всяка минала революция, докато негативните последици направо ни заливат: досега няма революция, която да е избегнала насилствена поквара в контрареволюция. Но пак някакво предимство – знаем КАКВО не трябва да правим. Не трябва да събаряме едни институции, за да построим тяхно подобие, което ще ни поробва тутакси. Не трябва да позволяваме игоризиране на технологиите. Научно-техническата революция няма смисъл, ако не подпомогне Социалната, а нашето осмисляне на историческите поуки не ще струва пукната пара, ако отново (постъпвайки неразумно като Епиметей или страхливо заемайки страната на Институциите) позволим превръщането на революцията (Прометей) в нейната противоположност (Игор).

ДНЕС решаваме участта на човечеството. Утре може да стане късно.



----------
* леко разширена версия на статията, публикувана в книгата "Преплетени линии"

.

НЕ ГЛАСУВАЙ!

Живеем по правилата на ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА СИСТЕМА, в която:
--- не избираме кого да изберем;
--- избраниците са вън от контрола ни;
--- неконтролируемите ни "представители" назначават длъжностни "лица", които даже от кумова срама не се чувстват задължени към избирателите.

Това означава, че представителната система, самозакичена с табелата "ДЕМОКРАЦИЯ", фактически представлява дебело гримирана с демагогия ОЛИГАРХИЧНА ДИКТАТУРА.
Тя управлява, разчитайки на страха, на предразсъдъците, на насадените навици у хората.
Една от водещите й демагогеми е ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЗАКОНА, без значение кои мерзавци ("избраните от народа" лобисти на бизнесгрупировките) колко калпави (калпави за НАС, уютни и изгодни за ТЯХ) закони приемат.
Тоест олигархията проповядва РОБСТВО НА ЧОВЕКА ПРЕД ЗАКОНА.
Но в същото време олигархията остава вън от същия закон (пресен пример: условна присъда на присвоител на значителна шестцифрена сума богаташ, докато дребни тарикати и направо сиромаси влизат в панделата за откраднат мобилен телефон).

РЕФЕРЕНДУМИТЕ в рамките на представителната система са ГАВРА с волята на народа. Те не постигат съгласуване на мнения и интереси, а водят до разцепване на населението на враждуващи помежду си агитки.
Електронно гласуване, даже и позитронно да го направят, то пак ще протича според ритуала на представителността, ще дава легитимност (съгласие на гражданите) на олигархичната диктатура.

Има ли алтернатива?
ДА!
Това е ПРЯКАТА ДЕМОКРАЦИЯ, която е напълно различна система от представителната, за която съм писал и преди в този блог, и за която ще пиша отново.
В Пряката демокрация хората избират кому конкретно да поверят изпълнение на обществено значима задача. Избраникът е само говорител на избирателите си, на тяхната формулирана на Гражданско събрание воля, а несъгласувани импровизации на избранника просто прекратяват пълномощията му. В Пряката демокрация избраниците само предлагат решения на проблемите, а гражданите ги приемат или отхвърлят. Така се създават нужните на обществото институции, редактират се неефективните, разпускат се излишните, а вредни (паразитни) изобщо не се допускат да възникнат.
Пряката демокрация дава своя максимум възможности, когато е съюз на доброволни сдружения на личности - териториални, производствени, потребителски, културни, спортни, аварийни, научни, образователни, каквито се сетите. Така на мястото на сегашните страни, обградени с държавни граници (място на смърт от "рикошети"), чисто географски, ще възникват и ще си взаимодействат народни обединения, които плавно преливат в други обединения с друг език и други културни традиции, но поощрени да си сътрудничат, вместо да съперничат (и в това е шансът за оцеляване и здравословно развитие на култури с малоброен носител, каквито са например българите, чиято култура или се разрушава от съседите, понеже е впрегната в качеството на реклама на търговски интереси, а търговията задава политиката, а политиката лесно бива продължена с военни средства, или се мумифицира при националистическа власт).

Какъв е проблемът с гласуването обаче?
Пробремът е, че Пряката демоклация НЕ МОЖЕ да се появи и да расте, докато не започнем да я прилагаме, докато гласуваме доверието си (всеки път излъгано!) на представителната система.
Така че ОТКАЗ ОТ ГЛАСУВАНЕ е предварително условие изобщо да предприемем каквото и да било в насока на истинската промяна.
Едва когато се отърсим от илюзии като "прогрес в рамките на (олигархичния) закон", ще сме способни да подхванем (и възприемем!) просветна кампания що за чудо е Пряката демокрация, да създадем групи за съпротива срещу произвола на всяка една от главите на олигаричната ламя, да свържем тези групи в самоорганизирана мрежа, а тази мрежа да развие потенциала си на МРЕЖА ЗА САМОУПРАВЛЕНИЕ, но и самоотбрана срещу всички форми на агресия от страна на олигархичната класа (едрия бизнес, политиците, чиновниците и близкия им лакейски кръг).

Нека спрем да гълтаме стръвта "изберете по-малкото зло" - голямото зло възниква тъкмо от примирението с малкото. Навиците за подчинение, затвърждавани от участието в изборите на представителната система, не оставят място за появата на нови навици сами да се грижим за себе си, сами да пишем и променяме правила, за които всеки човек има съвест да различи правилното от грешното, тоест да постави "закона" в единствено справедливата му позиция - ДА СЛУЖИ НА ХОРАТА, не обратното, както е сега (и то само на теория, понеже, казах го вече, върхушката управници всякога е над закона).
Бойкотирането на изборите е разчупване на робските навици, началото на създаване на рефлекси на свободен човек, способен да се научи сам и заедно с околните на живот в прякодемократично общество.
Неучастието в електоралната измама ще подрони властта на олигархията, ще ги лиши от аргумента, че управляват със съгласието на народа.

(но нека не се лъжем - от изборния бойкот системата само ще се поразклати, без да рухне. И ще устоява, докато я търпим, докато спазваме правилата й, плащаме й данъците, дърляме се помежду си, докато й вярваме от страх, че без нея "ще стане по-зле".
А когато едно поколение достигне до прозрението, че е сгрешило да вярва на овластените лъжци, тогава вече му липсват чисто физически сили за борба. Идва новото поколение (което има основания да не вярва на "дъртаците", защото немалка част от тях отказват да признаят, че са сбъркали), след което и неговият живот се попилява в бавно проумяване, че "нещо не е наред".
Сизифов затворен цикъл - така олигархията оцелява отново и отново, само сменя маските и грима си... а понякога и не си дава труда да се маскира - когато народът е слаб и "прост", тогава тя е силна и зарязва преструвките)

И така:
НЕ ГЛАСУВАЙТЕ, не давайте на кариеристи и паразити правото да решават вместо вас не само как да живеете, а и кога и как да умрете!


!

ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ

Пряката демокрация означава, че гражданите сами, изключително по своя воля и инициатива, без диктат отгоре или “отстрани”, без съобразяване с външни норми и интереси, заедно преодоляват възникнали проблеми, решават засягащите ги като общност задачи, регулират нормите на отношенията помежду си. За целта те създават временни или постоянни институции, чиято дейност контролират, чийто състав всеки момент могат да сменят, които след решаване на поставените им от Общо гражданско събрание (то може да функционира и като интернет-форум) задачи или при незадоволителна работа се разпускат. Общото гражданско събрание определя правилата на съвместно погаждане, рамките на допустимото поведение, насоките за развитие.
Пряката демокрация най-добре работи в малки групи - 50, 200, 1000 души. В такива групи по-лесно се постига консенсус или наистина приемлив за всеки индивид компромис. Лесна е и процедурата по общо гласуване, резултатите са прозрачни и се знаят мотивите, целите и последиците от приетото решение. Когато има консенсус, логично е да няма нарушения, следователно липсва необходимост от нарочна принуда, от институции за надзор и репресии. Тоест “демо-крацията” (власт на народа) се превръща в НАРОДНО САМОУПРАВЛЕНИЕ, практика, различна от властта, винаги изискваща принуда. Намалява или на дело изчезва “вечното” противопоставяне между личността и обществото, защото 1) никой не говори от името на групата, освен самата нея; 2) всичко, което засяга един-двама души, се решава лично от тях и никой друг. Още повече, че самото понятие “общество” означава повече ВРЪЗКИТЕ, отношенията между личностите, отколкото механичното название на голяма група хора.
И понеже мащабите на най-висок социален и всякакъв друг КПД (коефициент на полезно действие) на пряката демокрация (народното самоуправление) са малки, работещият структурен модел за една област, страна, регион, континент и целия свят е ФЕДЕРАЛИЗМЪТ. Така както в самоуправляваща се общност колективът (групата) е съставен от еднакво свободни във волеизявлението и действията си личности, така и федерацията представлява колектив от еднакво свободни колективи (групи). Спойката между общностите в една федерация е Свободният договор: основните принципи на взаимодействие, конкретни локални особености, преки връзки между отделни групи, както и самостоятелно федериране на части от тези групи. Общностите тогава не са изолирани помежду си, а се припокриват, но всяка съхранява своята автономност относно избора как да живее, без това да води до конфликти. Конфликтите се изглаждат и дори предотвратяват на Общи граждански събрания или чрез преки споразумения между опонентите, а на федеративно ниво - на Общи събрания на регионални и по-широки федеративни съвети. Постоянните задачи изискват координационни институции, които пак не са власт, защото стриктно изпълняват волята на своите общности (иначе ги сменят начаса) и предлагат решения, които се одобряват пак от същите общности - пряко и без привилегировани посредници (било те специалисти, било просто амбициозни лидери с претенции за всичкологична компетентност). Разбира се, мнението на специалисти в дадена област (тези специалисти са пак една общност или федерация от групи съмишленици, школи ако щете) се взема под внимание, но решението винаги трябва да е колективно, доколкото то засяга колективни интереси и начин на живот. Което е и силен мотив за самообразование, за разширяване на мирогледа на всеки отделен човек - и щом такава потребност има, федерациите ще се погрижат да създават благоприятни условия за това, осигурявайки свободно време, инструктори, материална база, нужните информационни масиви.
Последица от федерирането в мащаба на цели народи е обезсмислянето на държавните граници, защото човешките и природните проблеми и предизвикателства не се разделят от линии по картата. Мястото на съседство на различни езиково-културни групи е място на общи проблеми, които трябва да се решават на място, а общите усилия ще спомагат за реално добросъседство, ще намалят напреженията, ще излекуват историческите рани, на които кой знае защо ни задължават да сме “верни” (т.е. да мразим съседа си за причинени от неговия дядо на нашия дядо обиди, притеснения, щети, я реални, я измислени).
Всичко това звучи прекрасно, но има едно обстоятелство, което “сипва пясък в механизма” на пряката демокрация. Народното самоуправление се затруднява от стопанската конкуренция (кой печели), от правото на собственост (кой владее), от начина на производство на блага (кой работи, кой командва), от схемата на разпределение на тези блага (кой колко и какво получава). Тези фактори, които всъщност са един (моделът “капитализъм”), неизбежно ще препятстват консенсуса. Социално разслоеното по доходи, начин за получаването им и притежавано имущество гражданство не може да се споразумее, освен по най-най-общи неща, изразени с често кухи лозунги, които на всичко отгоре се възприемат по различен начин от различните слоеве.
(Например “свобода, равенство, братство” се тълкува по най-противоречиви начини от работник, селянин, полицай, бизнесмен, чиновник, политик)
Именно поради несъвместимостта на интереси възниква нужда от упълномощен арбитър, който обаче има собствени интереси като обществен слой и затова не е безпристрастен - държавата. Комплекс от институции, на теория създаден да принуждава различните слоеве да правят взаимни отстъпки с цел избягване на конфликти, а на практика заемащ страната на по-имотните, по-богатите, по-агресивните, защото техните данъци и подкупи хранят служителите в институциите. Хем заема страна, хем не забравя и себе си, за да не се превръща в съвсем покорен слуга на богатите (от което идва практиката на бюрократичните диктатури). И след като в модела на пряката демокрация се появява държава, колкото и ограничена да е тя в пълномощията си, народовластието вече е кастрирано. Богатите имат всички възможности (даже и при хипотетичното отсъствие на държавен апарат) да осъществят със средствата си манипулиране на обществените решения, да окажат икономическа принуда, да подкупят, да финансират репресивни мерки. Дори да липсва официална държава, налице е ефективна власт (собственичеството), която свежда предимствата на прякото самоуправление до минимум. И само от традициите и сдържаността на имотните групи зависи добруването на мнозинството от гражданите.
Утре ако им скимне, могат да уморят от глад “излишните” (безработните, инвалидите, малцинствата).
Затова пряката демокрация е длъжна да контролира самата собственост, производството и разпределението, също както взема другите решения - чрез общи събрания, федериране на сдружения на производителите и на потребителите. Съвместно владеене на собствеността в интерес на всеки и всички, без привилегии, без дискриминация, с оглед на реалните индивидуални нужди. По този начин рязко намаляват или изчезват поводите за противопоставяне между хората, консенсусът става възможен, атмосферата на солидарност и взаимопомощ позволява всекиму да бъде свободен, без да накърнява свободата на ближни и далечни му люде. Конкуренцията остава единствено в сферата на идеите и мненията, които се борят да убедят гражданите в своята полезност и необходимост, вместо да се налагат чрез сила или нагласени обстоятелства. Такъв модел на владеене и стопанисване на територия, ресурси, инфраструктура, средства за производство, съхранение и рециклиране, мрежа за разпределение, предоставяне на услуги (включително здравни и образователни), информационни масиви - този модел е бил възможен с технологичната база още преди 100 години, камо ли сега с напредналите автоматизация, комуникации и обработка на информация. Липсата на конкуренция (борба за пазари) води до икономисване на ресурси, дава възможност за планирано производство без огромни излишъци (днес в света се похабява повече от половината произведена храна, като при това стотици милиони недояждат, а милиони умират от глад), за които после да се търси начин за рециклиране или да се отделя място за изхвърляне. Планирането, както всичко друго в “света на пряката демокрация”, става отдолу нагоре: общностите потребители поръчват нужните изделия, поддръжка и услуги, федерациите на производителите си разпределят работата и я извършват с поисканото качество, количество и в заявения срок. При това между производители и потребители се води постоянен диалог по въпросите на оптимизиране, замяна, съобразяване с обективни ограничения. И понеже производителите на едно са потребители на друго и обратно, съществува взаимно разбиране и обвързаност без използвачество.
Естествено, когато някакъв потребителски продукт или услуга е в изобилие, разпределянето му става безусловно и без ограничения (освен доброволните, по лично убеждение или предпочитание) на индивидуалната консумация.
(Сравнете днешната ситуация с електроенергията в България: свръхпроизводство на ток... и високи сметки, ограничено потребление, като мярка за “стабилизиране” - изключване на скъпо построени и модернизирани генераторни мощности. От гледна точка на капиталистическите икономисти всичко е наред, те и либерализация на цените даже искат, но по логиката на здравия разум - апотеоз на абсурда.)

Това е пряката демокрация + обществена собственост. Накратко - АНАРХИЯ. Именно такова устройство на обществото предлага анархизмът. Прудон преди повече от 150 години е заложил на сътрудничеството, свободния договор и федерализма; Бакунин (съавтор на програмата на БРЦК) повече е обръщал внимание на начините за построяване на такова общество по революционен път (защото еволюционният дава предимство на привържениците на съществуващия строй, който им предоставя облаги тук и веднага, сред тези облаги е и психологическото усещане за собствена важност, превъзходство над останалите хора - избиване на комплекси с една дума), пак той решително откъсва анархизма от доктрините на Маркс, според който “социализмът” е просто държавен капитализъм (всесилна социална държава, която е собственик на всички ресурси, включително трудовите - тоест населението); Кропоткин довършва модела към началото на ХХ век и го формулира като “анархически комунизъм” (самият Маркс и марксистите не са описали как би могло да изглежда комунистическото общество, просто защото държавният капитализъм им е бил напълно достатъчен и партийно изгоден). През изминалия вече век други теоретици на анархизма са доказали принципната приложимост на модела на Кропоткин в съвремието, защото модерните технологии само улесняват реализацията му.
Единствената пречка пред тази реализация е капитализмът с нужната му като бияч и администратор държава (партии, бюрократични институции, репресивен апарат). Както и пречката, заложена от идеолозите на капитализма и държавността в масовото съзнание, че "нищо по-добро не е измислено". При това държавата и бизнесът активно се съпротивляват на промените – било като действие, било като мислене, без да се колебаят прилагат официални и мутренски репресии, засипват хората с лъжи и полуистини (една от които е представянето на сегашната “демокрация” като нещо повече от фактическото “народът царува на хартия, управляват го неговите самонатрапени избраници, при това без да го питат за нищо – само му искат гласа на изборите”).
И сега, след поредните избори, гледайки какво е станало и какво предстои, страхувайки се да си признаеш колко сили и надежди си похабил напразно, помисли за какво си струва наистина да пожертваш времето си и какво да предпочетеш, което е полезно ЛИЧНО за теб и за твоите емоционално и интелектуално близки хора.

.