ЛЯТНАТА ФИЕСТА

От настоящите протести си вадя печални изводи.

Три основни момента, по мое мнение, провокират да ги виждам като безплодни:
Първо, протестите не са антисистемни. Лозунгите "системата е наред, за подмяна са политическите лица" и "да освободим държавата от превзелата я мафия" са от една страна крачка назад спрямо вълненията от февруари-март (там, макар и плахо, макар и за кратко благодарение на мутренските агитки, имаше нагласа "против партийната система"), а от друга - легитимират всичко порочно от политическата и стопанската практика от 20 и повече години насам.
"Система", която поражда и поддържа неравенство и привилегии, изкривява усета за справедливост до банална завист, потребностите - до консуматорство, не може да е "наред". Оттук тя и подбира съответните "лица" да й служат, с изгода за себе си, разбира се. Каквито и лица да се натикат в нея, те бързо ще се превърнат в мутри. Промяната й "отвътре"? Древна като света заблуда; по правилата на една система не се получава нейна коренна промяна.
Държава и мафия - не са жертва и хищник. Те са партньори, при това естествени, защото си приличат по същност, цели, структура, начини на функциониране.
ДЪРЖАВАТА Е МАФИЯ, МАФИЯТА Е ДЪРЖАВА.
Докато в масовото съзнание се поставя знак на равенство между държава и общество, между властови институции и страна, масите ще се движат в кръг, начертан им отгоре.
Второ, мнението "да се обединим", както и "не е модерно да се делим на богати и бедни", е глупаво мнение. Самозаблуда в най-добрия случай. Или прикритие на манипулация.
Кой с кого да се обединява? На каква основа? Под знамето "анти"? Неконструктивен подход. Хората лесно се обединяват "против нещо" - но кавгите започват веднага, щом стане дума "за какво конкретно се борим". Защо? Тъкмо заради най-основното обективно разделение на богати и бедни, на управлявани и управляващи.
Който не иска да бъде управляван, потискан, пренебрегван, той не се държи като такъв, не проси от институциите "да вземат мерки", а действа.
У нас "действието" обаче не минава етапа "надуване на свирката", налягането на парата така и не стига до буталата. Получаваме отражения на отражения, самоцелни перформанси, претенциозност до абсурд.
Чух и прочетох, как някои "лица на протеста" заявяват гордо, че на площадите не са заради "битовизми", а заради "принципи".
Веднага питам: кои принципи? тези на държавността? на икономическата власт? на изтърканите "морални ценности"? И откога битовизмите, елементарният минимум за съществуване, станаха толкова маловажни? та животът е изтъкан от битовизми!
Трето, формата на протестите. Граждани създават неудобства на други граждани. Губят собственото си време в деклариране на недоволство... и очакване някой друг да "вземе мерки". "Спазвайки законите" и "благодарейки на полицията". Защо не притискат пряко политиците, мутрите, работодателите, банкерите и цялата глутница техни измекяри? Знае се къде живеят, знае се къде работят. Хоровите викове, транспарантите и замерянията с храна (за някои този битовизъм е буквално мъчителен, след като не може да си купи тази храна) от улицата не ги трогват. Е?

След такава критика е редно да се предложи "какво да се прави". И как именно да се направи.
Има една ужасна българска поговорка: залудо работи, залудо не стой. Все си мисля, че работата залудо е престъпление срещу себе си - да работиш и да се примиряваш, че някаква необорима природна стихия ("властта") ще ти прибере каймака, ако не и всичко. Както и да вършиш нещо, без да се замислиш какво искаш да постигнеш - а тъкмо за помислянето е нужно да се постои малко ("залудо", от гледна точка на някои).
Много пъти съм предлагал тъкмо да постоим, да помислим. Да прочетем някои неща: Михаил Бакунин, Пьотр Кропоткин, Рудолф Рокер, Георги Хаджиев (при все недостатъците на последния), Георги Константинов. По себе си знам, колко мъчно, на диви криволици излизат набитите ни в главата предразсъдъци. Но тръгнат ли, нека не ги спираме, не да зацикляме върху авторитетни афоризми (подхвърляни ни от раждането до смъртта пак отгоре), а да подкрепим освобождаването на умовете си с дела. Неслучайно в даскалото, като ни изпишат формулите на дъската, ни дават и задачи, някои абстрактни, други с практическо приложение - за да могат тия формули да се осмислят надълбоко. Никой не кара учениците да назубрят всички природни факти (закони), а чак след това да правят нещо. Всяка теоретична хапка (опитът на миналите поколения) се закрепва със стъпка на реални дела.
Властта "не работи"? (това е заблуда - тя винаги работи, винаги за себе си) Изземваме тогава нейните функции, вършим това, което ни се струва редно.
Има проблеми в квартала, в жилищния блок? Събираме се, намираме съгласие, правим каквото е нужно сами. Но как да намерим съгласие с местния хулиган, чорбаджия, чиновник, мутра? Няма как. Принуждаваме ги да спрат да принуждават хората да се съобразяват с тях.
Това трябва да се прави. Съпротива, самоорганизация, самоуправление. Според принципите на личната свобода, социалното равенство, солидарността и справедливостта. В малки общности - трудов колектив, съседи, приятели, хора с общи културни интереси. Постигнатото на локално ниво се разширява по механизма и структурата на федерализма.
Само така ще има шанс нещата да не останат "залудо".

Опасявам се обаче, че скоро няма да стане така. Инерцията влече протестиращите към старите коловози, вмества ги в старите калъпи: избори, представителство... но кой може да представи народа по-добре от самия народ?

.