Пряката демокрация означава, че гражданите сами, изключително по своя воля и инициатива, без диктат отгоре или “отстрани”, без съобразяване с външни норми и интереси, заедно преодоляват възникнали проблеми, решават засягащите ги като общност задачи, регулират нормите на отношенията помежду си. За целта те създават временни или постоянни институции, чиято дейност контролират, чийто състав всеки момент могат да сменят, които след решаване на поставените им от Общо гражданско събрание (то може да функционира и като интернет-форум) задачи или при незадоволителна работа се разпускат. Общото гражданско събрание определя правилата на съвместно погаждане, рамките на допустимото поведение, насоките за развитие.
Пряката демокрация най-добре работи в малки групи - 50, 200, 1000 души. В такива групи по-лесно се постига консенсус или наистина приемлив за всеки индивид компромис. Лесна е и процедурата по общо гласуване, резултатите са прозрачни и се знаят мотивите, целите и последиците от приетото решение. Когато има консенсус, логично е да няма нарушения, следователно липсва необходимост от нарочна принуда, от институции за надзор и репресии. Тоест “демо-крацията” (власт на народа) се превръща в НАРОДНО САМОУПРАВЛЕНИЕ, практика, различна от властта, винаги изискваща принуда. Намалява или на дело изчезва “вечното” противопоставяне между личността и обществото, защото 1) никой не говори от името на групата, освен самата нея; 2) всичко, което засяга един-двама души, се решава лично от тях и никой друг. Още повече, че самото понятие “общество” означава повече ВРЪЗКИТЕ, отношенията между личностите, отколкото механичното название на голяма група хора.
И понеже мащабите на най-висок социален и всякакъв друг КПД (коефициент на полезно действие) на пряката демокрация (народното самоуправление) са малки, работещият структурен модел за една област, страна, регион, континент и целия свят е ФЕДЕРАЛИЗМЪТ. Така както в самоуправляваща се общност колективът (групата) е съставен от еднакво свободни във волеизявлението и действията си личности, така и федерацията представлява колектив от еднакво свободни колективи (групи). Спойката между общностите в една федерация е Свободният договор: основните принципи на взаимодействие, конкретни локални особености, преки връзки между отделни групи, както и самостоятелно федериране на части от тези групи. Общностите тогава не са изолирани помежду си, а се припокриват, но всяка съхранява своята автономност относно избора как да живее, без това да води до конфликти. Конфликтите се изглаждат и дори предотвратяват на Общи граждански събрания или чрез преки споразумения между опонентите, а на федеративно ниво - на Общи събрания на регионални и по-широки федеративни съвети. Постоянните задачи изискват координационни институции, които пак не са власт, защото стриктно изпълняват волята на своите общности (иначе ги сменят начаса) и предлагат решения, които се одобряват пак от същите общности - пряко и без привилегировани посредници (било те специалисти, било просто амбициозни лидери с претенции за всичкологична компетентност). Разбира се, мнението на специалисти в дадена област (тези специалисти са пак една общност или федерация от групи съмишленици, школи ако щете) се взема под внимание, но решението винаги трябва да е колективно, доколкото то засяга колективни интереси и начин на живот. Което е и силен мотив за самообразование, за разширяване на мирогледа на всеки отделен човек - и щом такава потребност има, федерациите ще се погрижат да създават благоприятни условия за това, осигурявайки свободно време, инструктори, материална база, нужните информационни масиви.
Последица от федерирането в мащаба на цели народи е обезсмислянето на държавните граници, защото човешките и природните проблеми и предизвикателства не се разделят от линии по картата. Мястото на съседство на различни езиково-културни групи е място на общи проблеми, които трябва да се решават на място, а общите усилия ще спомагат за реално добросъседство, ще намалят напреженията, ще излекуват историческите рани, на които кой знае защо ни задължават да сме “верни” (т.е. да мразим съседа си за причинени от неговия дядо на нашия дядо обиди, притеснения, щети, я реални, я измислени).
Всичко това звучи прекрасно, но има едно обстоятелство, което “сипва пясък в механизма” на пряката демокрация. Народното самоуправление се затруднява от стопанската конкуренция (кой печели), от правото на собственост (кой владее), от начина на производство на блага (кой работи, кой командва), от схемата на разпределение на тези блага (кой колко и какво получава). Тези фактори, които всъщност са един (моделът “капитализъм”), неизбежно ще препятстват консенсуса. Социално разслоеното по доходи, начин за получаването им и притежавано имущество гражданство не може да се споразумее, освен по най-най-общи неща, изразени с често кухи лозунги, които на всичко отгоре се възприемат по различен начин от различните слоеве.
(Например “свобода, равенство, братство” се тълкува по най-противоречиви начини от работник, селянин, полицай, бизнесмен, чиновник, политик)
Именно поради несъвместимостта на интереси възниква нужда от упълномощен арбитър, който обаче има собствени интереси като обществен слой и затова не е безпристрастен - държавата. Комплекс от институции, на теория създаден да принуждава различните слоеве да правят взаимни отстъпки с цел избягване на конфликти, а на практика заемащ страната на по-имотните, по-богатите, по-агресивните, защото техните данъци и подкупи хранят служителите в институциите. Хем заема страна, хем не забравя и себе си, за да не се превръща в съвсем покорен слуга на богатите (от което идва практиката на бюрократичните диктатури). И след като в модела на пряката демокрация се появява държава, колкото и ограничена да е тя в пълномощията си, народовластието вече е кастрирано. Богатите имат всички възможности (даже и при хипотетичното отсъствие на държавен апарат) да осъществят със средствата си манипулиране на обществените решения, да окажат икономическа принуда, да подкупят, да финансират репресивни мерки. Дори да липсва официална държава, налице е ефективна власт (собственичеството), която свежда предимствата на прякото самоуправление до минимум. И само от традициите и сдържаността на имотните групи зависи добруването на мнозинството от гражданите.
Утре ако им скимне, могат да уморят от глад “излишните” (безработните, инвалидите, малцинствата).
Затова пряката демокрация е длъжна да контролира самата собственост, производството и разпределението, също както взема другите решения - чрез общи събрания, федериране на сдружения на производителите и на потребителите. Съвместно владеене на собствеността в интерес на всеки и всички, без привилегии, без дискриминация, с оглед на реалните индивидуални нужди. По този начин рязко намаляват или изчезват поводите за противопоставяне между хората, консенсусът става възможен, атмосферата на солидарност и взаимопомощ позволява всекиму да бъде свободен, без да накърнява свободата на ближни и далечни му люде. Конкуренцията остава единствено в сферата на идеите и мненията, които се борят да убедят гражданите в своята полезност и необходимост, вместо да се налагат чрез сила или нагласени обстоятелства. Такъв модел на владеене и стопанисване на територия, ресурси, инфраструктура, средства за производство, съхранение и рециклиране, мрежа за разпределение, предоставяне на услуги (включително здравни и образователни), информационни масиви - този модел е бил възможен с технологичната база още преди 100 години, камо ли сега с напредналите автоматизация, комуникации и обработка на информация. Липсата на конкуренция (борба за пазари) води до икономисване на ресурси, дава възможност за планирано производство без огромни излишъци (днес в света се похабява повече от половината произведена храна, като при това стотици милиони недояждат, а милиони умират от глад), за които после да се търси начин за рециклиране или да се отделя място за изхвърляне. Планирането, както всичко друго в “света на пряката демокрация”, става отдолу нагоре: общностите потребители поръчват нужните изделия, поддръжка и услуги, федерациите на производителите си разпределят работата и я извършват с поисканото качество, количество и в заявения срок. При това между производители и потребители се води постоянен диалог по въпросите на оптимизиране, замяна, съобразяване с обективни ограничения. И понеже производителите на едно са потребители на друго и обратно, съществува взаимно разбиране и обвързаност без използвачество.
Естествено, когато някакъв потребителски продукт или услуга е в изобилие, разпределянето му става безусловно и без ограничения (освен доброволните, по лично убеждение или предпочитание) на индивидуалната консумация.
(Сравнете днешната ситуация с електроенергията в България: свръхпроизводство на ток... и високи сметки, ограничено потребление, като мярка за “стабилизиране” - изключване на скъпо построени и модернизирани генераторни мощности. От гледна точка на капиталистическите икономисти всичко е наред, те и либерализация на цените даже искат, но по логиката на здравия разум - апотеоз на абсурда.)
Това е пряката демокрация + обществена собственост. Накратко - АНАРХИЯ. Именно такова устройство на обществото предлага анархизмът. Прудон преди повече от 150 години е заложил на сътрудничеството, свободния договор и федерализма; Бакунин (съавтор на програмата на БРЦК) повече е обръщал внимание на начините за построяване на такова общество по революционен път (защото еволюционният дава предимство на привържениците на съществуващия строй, който им предоставя облаги тук и веднага, сред тези облаги е и психологическото усещане за собствена важност, превъзходство над останалите хора - избиване на комплекси с една дума), пак той решително откъсва анархизма от доктрините на Маркс, според който “социализмът” е просто държавен капитализъм (всесилна социална държава, която е собственик на всички ресурси, включително трудовите - тоест населението); Кропоткин довършва модела към началото на ХХ век и го формулира като “анархически комунизъм” (самият Маркс и марксистите не са описали как би могло да изглежда комунистическото общество, просто защото държавният капитализъм им е бил напълно достатъчен и партийно изгоден). През изминалия вече век други теоретици на анархизма са доказали принципната приложимост на модела на Кропоткин в съвремието, защото модерните технологии само улесняват реализацията му.
Единствената пречка пред тази реализация е капитализмът с нужната му като бияч и администратор държава (партии, бюрократични институции, репресивен апарат). Както и пречката, заложена от идеолозите на капитализма и държавността в масовото съзнание, че "нищо по-добро не е измислено". При това държавата и бизнесът активно се съпротивляват на промените – било като действие, било като мислене, без да се колебаят прилагат официални и мутренски репресии, засипват хората с лъжи и полуистини (една от които е представянето на сегашната “демокрация” като нещо повече от фактическото “народът царува на хартия, управляват го неговите самонатрапени избраници, при това без да го питат за нищо – само му искат гласа на изборите”).
И сега, след поредните избори, гледайки какво е станало и какво предстои, страхувайки се да си признаеш колко сили и надежди си похабил напразно, помисли за какво си струва наистина да пожертваш времето си и какво да предпочетеш, което е полезно ЛИЧНО за теб и за твоите емоционално и интелектуално близки хора.
.
13 май 2013
06 май 2013
Изборите - два съвета.
Съвет първи: не гласувай. Ако искаш да покажеш все пак, че не ти е все едно - пусни нарочно невалидна бюлетина. Макар че - пред кого ще покажеш? Властта не я интересува какво мислиш, интересува я какво правиш, а трябва да правиш онова, което тя нарежда. Иначе - мисли си каквото искаш, стига да не го приказваш гръмко.
Съвет втори: продай гласа си - ама наистина скъпо. Властта служи за печелене на пари. Парите дават власт. Заради това е цялото натискане на партиите да управляват народа - както се управлява дойна крава. С тази разлика, че кравите поне ги пасат, чистят им, грижат се за тях. "Грижите" обаче на коя да е държава за поданиците винаги е по-малка от плановете й за издояване.
И щом те подтикват да им дадеш гласа си, който после ще осребрят на твой гръб - нека си платят. Така че да ти стигне да си платиш вересията в селската бакалия, сметките за тока и да му удариш един купон като за последно - нищо чудно наистина да ти е за последно, понеже след изборите правителството ще те изтупа като брашнян чувал, за да си върне инвестициите, и то с лихва.
А ако ти е писнало да те тупат - купи си пушка или две с парите, взети от партийците. И като дойдат да си вземат лихвата - дай им я в олово и бъди щедър.
Ако обаче смяташ, че си ДЛЪЖЕН да си дадеш гласа безплатно, не се сърди после, че са те изиграли отново. Властта е враг. Няма да ти върне жеста, освен ако не се включиш в нея. Ама местата там са ограничени, колкото и да се буташ - не е сигурно, че ще те пуснат на софрата. И пак ще си патиш, подлъган от демагогемата "по-добро не е измислено". ТЕ не са измислили, а ти не си по-глупав от тях, колкото и да ти го натякват.
.
23 февруари 2013
НЕпротестна ДЕКЛАРАЦИЯ
В неделя излизам на протеста – официално.
За да непротестирам. Нямам и искания.
Протестите винаги са насочени срещу някого или нещо – с подтекст НЯКОЙ (не ние) да оправи забелязаната нередност или направо безобразие. Исканията – и те предполагат НЯКОЙ външен фактор да се намеси и “да вземе мерки”. Затова не правя протест, затова не излагам искания. Привърженик съм на прякото действие. Има нередност – старая се да я поправя. Ако не мога сам, приканвам съгласните с мен да се включат в поправянето, като поправянето често иска отначало пълно разрушение на източника на белята. Иначе поправките стават хронични, мъчителни, безплодни – бутане на Сизифов камък.
И така, не протестирам, не отправям искания. Имам призив към хората, които могат да чуят и желаят да разберат какво предлагам.
Днес обществото ни се лута. Не цялото – привилегированата част от него прекрасно знае какво иска и си е утъпкала пътечки (цели магистрали) как да си го вземе, било направо и брутално, било прикрито и с измама. Останалите граждани на страната ни наистина се лутат в мъглата на когнитивния дисонанс. Казано на разбираем език – в мъглата на обърканите си мисли. Отчасти тази обърканост е “заслуга” на управниците и медиите. Отчасти – страх на всеки от нас да мисли докрай. За някои пък мисленето е трудно поради мързел.
Приносът към мисловното объркване от страна на властващите се състои в подмяна на понятията. Логично е: ако не искаш подчинените да се борят за свобода, компрометирай самия термин “свобода”. Ерик Блеър (Джордж Оруел) го е забелязал и описал в романа “1984”: свободата е робство, мирът е война, истината е лъжа. Най-широко разпространеното у нас объркване е, че смятаме “държава”, “страна”, “народ” за синоними. Те не са. Държавата е машината от бюрократични институции, които яздят народа. Страната е територията, на която народът е употребяван от държавата. Държавата служи на богатите (кой е забогатял честно?), защитава тяхното богатство, тяхното право да отнемат права на по-бедните, да ги ограбват според удобни за тях закони.
Това е главният ми призив. Нека не се подлъгваме на постлани кръгли маси, нека не храним илюзии за “граждански контрол над институции”. Партийният модел е изчерпан – казват го протестиращите днес улици и площади. Но щом е изчерпан той, значи е изчерпан и парламентът – поначало инструмент за партийни игри. Изчерпана е самата система за представително управление, ако изобщо някога е имала потенциала да защитава интересите на всички граждани. Затова аз съм за пряко самоуправление. За подобрен “Исландски модел”. За подобрен “Швейцарски модел”. Подобрен чрез социализация на собствеността. Но нека на този етап започнем с прякото самоуправление, въпросът за собствеността ще се постави сам – и то остро.
---
Сега, чисто технически. Излизам сам със своите призиви. Индивидуална изява. Не искам да крещя и скандирам – това е хлапашко. Не искам да вдигам шум, да се бия с полицаи или идеологически опоненти. Шумът не е аргумент, нито прави истината по-истинска. За бой още не е дошло време – и дано не дойде. Дано, ама надали... Нямам и особено желание да споря – за спор са необходими две съизмеримо информирани за предмета на спора страни. А повечето потенциални спорещи с мен се намират в състоянието на когнитивен дисонанс: искат хем държава, хем да е справедлива; хем самоуправление, хем правителство; хем власт, хем свобода – взаимно изключващи се неща. Коктейл-компромис между каца с мед и канче катран.
Затова (засега) просто излизам с призивите си – да ги видят. Излизам под черно знаме – защото черното е противоположно на бялото капитулантско, противоположно на цветните държавни, а и защото животът ни наистина е станал черен. Знамето на анархизма.
Който иска да се присъедини към моята акция на некреслив и ненасилствен призив, защото споделя моите възгледи, защото е съгласен с тези лозунги и този транспарант – да заповяда в градинката пред “Кристал” в 10:15 часа в неделя, 24 февруари 2013.
Който просто държи да мине да ми каже “здрасти”, без да е съгласен с мен, ще си кажем “здрасти” – и всеки по пътя си.
Благодаря за вниманието.
За да непротестирам. Нямам и искания.
Протестите винаги са насочени срещу някого или нещо – с подтекст НЯКОЙ (не ние) да оправи забелязаната нередност или направо безобразие. Исканията – и те предполагат НЯКОЙ външен фактор да се намеси и “да вземе мерки”. Затова не правя протест, затова не излагам искания. Привърженик съм на прякото действие. Има нередност – старая се да я поправя. Ако не мога сам, приканвам съгласните с мен да се включат в поправянето, като поправянето често иска отначало пълно разрушение на източника на белята. Иначе поправките стават хронични, мъчителни, безплодни – бутане на Сизифов камък.
И така, не протестирам, не отправям искания. Имам призив към хората, които могат да чуят и желаят да разберат какво предлагам.
Днес обществото ни се лута. Не цялото – привилегированата част от него прекрасно знае какво иска и си е утъпкала пътечки (цели магистрали) как да си го вземе, било направо и брутално, било прикрито и с измама. Останалите граждани на страната ни наистина се лутат в мъглата на когнитивния дисонанс. Казано на разбираем език – в мъглата на обърканите си мисли. Отчасти тази обърканост е “заслуга” на управниците и медиите. Отчасти – страх на всеки от нас да мисли докрай. За някои пък мисленето е трудно поради мързел.
Приносът към мисловното объркване от страна на властващите се състои в подмяна на понятията. Логично е: ако не искаш подчинените да се борят за свобода, компрометирай самия термин “свобода”. Ерик Блеър (Джордж Оруел) го е забелязал и описал в романа “1984”: свободата е робство, мирът е война, истината е лъжа. Най-широко разпространеното у нас объркване е, че смятаме “държава”, “страна”, “народ” за синоними. Те не са. Държавата е машината от бюрократични институции, които яздят народа. Страната е територията, на която народът е употребяван от държавата. Държавата служи на богатите (кой е забогатял честно?), защитава тяхното богатство, тяхното право да отнемат права на по-бедните, да ги ограбват според удобни за тях закони.
Това е главният ми призив. Нека не се подлъгваме на постлани кръгли маси, нека не храним илюзии за “граждански контрол над институции”. Партийният модел е изчерпан – казват го протестиращите днес улици и площади. Но щом е изчерпан той, значи е изчерпан и парламентът – поначало инструмент за партийни игри. Изчерпана е самата система за представително управление, ако изобщо някога е имала потенциала да защитава интересите на всички граждани. Затова аз съм за пряко самоуправление. За подобрен “Исландски модел”. За подобрен “Швейцарски модел”. Подобрен чрез социализация на собствеността. Но нека на този етап започнем с прякото самоуправление, въпросът за собствеността ще се постави сам – и то остро.
---
Сега, чисто технически. Излизам сам със своите призиви. Индивидуална изява. Не искам да крещя и скандирам – това е хлапашко. Не искам да вдигам шум, да се бия с полицаи или идеологически опоненти. Шумът не е аргумент, нито прави истината по-истинска. За бой още не е дошло време – и дано не дойде. Дано, ама надали... Нямам и особено желание да споря – за спор са необходими две съизмеримо информирани за предмета на спора страни. А повечето потенциални спорещи с мен се намират в състоянието на когнитивен дисонанс: искат хем държава, хем да е справедлива; хем самоуправление, хем правителство; хем власт, хем свобода – взаимно изключващи се неща. Коктейл-компромис между каца с мед и канче катран.
Затова (засега) просто излизам с призивите си – да ги видят. Излизам под черно знаме – защото черното е противоположно на бялото капитулантско, противоположно на цветните държавни, а и защото животът ни наистина е станал черен. Знамето на анархизма.
Който иска да се присъедини към моята акция на некреслив и ненасилствен призив, защото споделя моите възгледи, защото е съгласен с тези лозунги и този транспарант – да заповяда в градинката пред “Кристал” в 10:15 часа в неделя, 24 февруари 2013.
Който просто държи да мине да ми каже “здрасти”, без да е съгласен с мен, ще си кажем “здрасти” – и всеки по пътя си.
Благодаря за вниманието.
19 февруари 2013
ЧЕСТВАНЕ?
Днес официална България чества годишнина от екзекуцията на Левски.
С други думи - радва се, че днес няма друг като него.
А кой скърби?
Кой смята, че делото на Левски още не е довършено?
С други думи - радва се, че днес няма друг като него.
А кой скърби?
Кой смята, че делото на Левски още не е довършено?
18 февруари 2013
След Дянков - и останалите
статия по въпроса от колегата Хасан Девринджи, откъс:
министър Дянков е институционално мъртъв. Покойният остави богато материално и духовно наследство: финансова стабилност и редица изключително точни изказвания. Например, че академиците от БАН били феодални старчета. Лъжа ли е? ... Или фразата, че опозицията е “пяна, неспособна на каквото и да е”? Нима е далеч от истината? Опозицията едно време беше на власт. Резултати?
...
... на господин Симеон Дянков – искрените ми поздравления. Щом неговата зла институционална половина умря, значи човешкото у него има шанс да се пребори и с останалите социопатични наклонности в себе си. Да се зарадва на живота. Да обърне повече внимание на семейството си. Да, труден и дълъг е пътят към Светлата страна на Силата, ама щом и Дарт Вейдър се справи в последния епизод, Дянков ли няма да успее!
Не, уважаеми читатели, тези ми слова не са подигравка. Като анархист, аз наистина съм убеден, че всеки човек заслужава да е свободен, в това число и от фаталния натиск на социалната среда (морал, традиции, предразсъдъци) да върши зло, да избира или да бъде телето, или касапина, без никаква трета възможност. Като анархист, аз съм готов да воювам за всяка личност – против нейните антисоциални действия, против нейната ролята на потисник, насилник, грабител… абе Дянков. Макар че надали той е най-лошият от всички останали. Лоша и вредна е властта. Тя мачка управляваните и превръща управляващите в изроди.
Нека бъдем човечни – и изродите заслужават избавление. Щото ако ги утрепем всички, има опасност тая планета да опустее…
14 февруари 2013
12 февруари 2013
Електрически протести
май ще стане горещо в темата за "електро"-листовките...
накратко позицията ми:
- държавата изнася ток;
- вътрешното потребление е скъпо;
- сметките са безочливо надути и обосновани с лъжи и увъртания.
Извод: НЕ ПЛАЩАЙТЕ. Нека плащат онези, които години наред ни ограбват и удушват с бесилото на мизерията.
Не давайте да ви изключват от мрежата. Само не забравяйте, че редовите служители на енергийните монополисти не са по-цъфнали от нас. Затова - разберете се с тях, дайте им оправдание за пред началниците за "неизпълнение на служебните задължения". Не е нужно пострадалите от държавния и капиталистически произвол да се дърлят помежду си, а същинските виновници да минават метър - и без това чувството за солидарност в нашето общество е доста смазано.
един цитат от Ерих Фром:
още материал по въпроса - в Седмичника на "СМ".
.
накратко позицията ми:
- държавата изнася ток;
- вътрешното потребление е скъпо;
- сметките са безочливо надути и обосновани с лъжи и увъртания.
Извод: НЕ ПЛАЩАЙТЕ. Нека плащат онези, които години наред ни ограбват и удушват с бесилото на мизерията.
Не давайте да ви изключват от мрежата. Само не забравяйте, че редовите служители на енергийните монополисти не са по-цъфнали от нас. Затова - разберете се с тях, дайте им оправдание за пред началниците за "неизпълнение на служебните задължения". Не е нужно пострадалите от държавния и капиталистически произвол да се дърлят помежду си, а същинските виновници да минават метър - и без това чувството за солидарност в нашето общество е доста смазано.
един цитат от Ерих Фром:
Съвременният капитал се нуждае от хора, които се чувстват свободни и независими, не са подчинени на някакъв авторитет, принцип или съвест — и въпреки това имат желание да бъдат командвани, да правят онова, което се очаква от тях, да се вместват в социалната машина без сътресения. Хора, които могат да бъдат управлявани без употреба на сила, ръководени без лидер, насочвани без определена цел, с изключение на една: да работят добре, да не спират, да действат, да напредват.
Какъв е резултатът? Съвременният човек е отчужден от себе си, от своите събратя, от природата.
Той е превърнат в стока, оценява житейската си енергия като капиталовложение, което трябва да му донесе максимална печалба в рамките на съществуващите пазарни условия. Човешките отношения са предимно отношения между отчуждени един от друг автомати, всеки от които се грижи за сигурността си, не се отделя от стадото, не се различава от него по мисъл, чувство и действие.
Докато се стреми да бъде по-близо до останалите, всеки си остава изключително самотен, обзет от дълбоко чувство на несигурност, тревога и вина, което се проявява винаги, щом не може да се преодолее самотата.
...
Днешното щастие на човека се състои в „уреждане на забавления“. То се свежда до потребителско задоволяване и „вкарване“ на стоки, пейзажи, храна, напитки, цигари, хора, беседи, книги, филми — всичко се консумира, поглъща. Светът представлява огромен обект за нашите апетити — голяма ябълка, голяма бутилка, голяма гръд; ние сме кърмачета, вечно очакващи, надяващи се — и вечно разочаровани. Нашият характер е инсталиран да обменя, да получава, да прави разменна търговия и да консумира; всичко, духовните и материалните ценности, стават обект на размяна и на потребление.
още материал по въпроса - в Седмичника на "СМ".
.
22 януари 2013
пак за Референдума
статия от "Свободна мисъл" с малко съкращения, пълната версия - по линка:
Референдумите работят успешно, само когато служат за пълното решаване на някаква обществена задача с мненията и силите на максимално широк кръг хора. В условията на представителна „демокрация“ допитването до народа е измама.
За да имат хората мнение за някоя технология, както в случая – получаване на енергия от радиоактивни вещества, е необходимо да притежават поне минимум знания, за да не бъдат излъгани от рекламаджиите.
Нека помислим какви последици поемаме върху себе си, ако кажем „ДА“ или „НЕ“. И дали само това са възможните отговори?
Кастрираният вот
Прикачен към системата на представителната демокрация, референдумът не е нищо повече от „малки избори“ с цялата им лъжа и манипулации. ...
За да съществува истински контрол на населението над проблемите, които пряко ги засягат, референдумът следва да бъде с много степени. ...
Технологичната страна
Няма поначало „лоша“ технология. Вредна за обществото или опасна за околната среда я прави начинът на инженерно изпълнение, който пък зависи от социално-икономическия модел. Вредността на една технология зависи от това кой я използва, за какво и как. ...
Алтернативните на ядрените и класическите централи от своя страна изискват големи промени в цялата използвана в бита и производството техника. Капитализмът няма интерес да предприема подобни рискове, а на държавата ѝ е добре и така – тя своето си го взема.
Накрая: ядрената програма е корпоративен проект с възможности за кражба на народни пари – веднъж откраднати чрез данъци, после откраднати от пещерата на разбойника, т. е. от държавната хазна. Но и другите енергийни проекти представляват същото.
Две или повече възможности?
Можем да идем ш да кажем „ДА“.
По този начин делегираме правомощия на едната от две лобистки групировки за облажване от ядрените проекти, изпълнени от близки им предприемачи. Одобряваме остаряла схема за получаване на енергия от разпадането на атомните ядра, също както компютърната индустрия в Правец беше заложила на вече изчерпан откъм перспективи хардуер. С една дума – даваме предимство на една от двете олигархични групировки, всяка една от тях ни стриже и дере по свой начин, само че крайният резултат е един и същ – остригани и одрани.
А на какво можем да кажем „НЕ“?
На запазването на технологичното ниво на страната, на все още сравнително евтината енергия. Развързваме ръцете на технологиите, които замърсяват още повече. Добивът на въглища, петрол, газ никак не е екологичен. Подхранваме илюзията в чудодейността на други технологии, които са толкова скъпи, че убиват ефекта от спестеното замърсяване при производство на ток, защото самото производство например на слънчеви батерии никак не е екологично чисто.
Зависимостта от доставки на гориво от чужбина и в двата случая е еднаква. ...
Независимо от избрания отговор в бюлетината, с участието си в референдума даваме коз на управниците да си измият ръцете, да не поемат отговорността. Те пак ще решат подробностите така, както на тях им е изгодно, а ще развяват нашето одобрение като индулгенция.
Само прякото действие, само прякото решаване на ВСИЧКИ детайли от един толкова комплексен проект може да даде трайни и социално перспективни решения. За което е нужно вникване в същината на проблема. Нужни са научно-технически знания. Никак не е случайно, че образователното ниво запада от години наред. Властта не иска да разбираме нещата, иска само да ги одобряваме – или заклеймяваме, според сведената по медиите заповед.
Насъщният интерес на крайния потребител е да получава ток на ниска цена (или даром вследствие на победа на една социална революция), без той да върви в комплект с вредни последици върху средата на обитаване на човека. Специалистите няма да решат този проблем в полза на потребителя, защото получават заплатите си от бизнеса, от държавата, а интересите на тези два паразита с претенции да контролират градивно производителните усилия на обществото НЕ СЪВПАДАТ с това, което нормалният непривилегирован гражданин желае. Тези производителни усилия могат да бъдат координирани по друг механизъм, изгоден за всекиго и за всички наведнъж – механизмът на безвластието. Бонусът към този механизъм е солидарната и справедлива система за разпределение на благата между хората, отново чрез пряко участие на всеки. А сегашната система за разпределение е в ръцете на търговците, собственици на произведения с ръцете на потребителите продукт. Сегашната система на производство е ориентирана към печелене от предоставянето на този продукт на най-платежоспособните, не на най-нуждаещите се от него.
Участието в референдума укрепва порочното сегашно състояние на нещата.
Саботирането на референдума дава шанс, явява се първа стъпка, за изграждането на нов тип общество, което поставя на преден план личната свобода и така гарантира далеч по-сигурно както справедливостта, така и безопасността на всяко едно начинание.
Мислете как ще постъпите, използвайте свободата си да действате така, както сте убедени, че е добре. •
Васил Арапов
и някои мои коментари при Калин
Референдумите работят успешно, само когато служат за пълното решаване на някаква обществена задача с мненията и силите на максимално широк кръг хора. В условията на представителна „демокрация“ допитването до народа е измама.
За да имат хората мнение за някоя технология, както в случая – получаване на енергия от радиоактивни вещества, е необходимо да притежават поне минимум знания, за да не бъдат излъгани от рекламаджиите.
Нека помислим какви последици поемаме върху себе си, ако кажем „ДА“ или „НЕ“. И дали само това са възможните отговори?
Кастрираният вот
Прикачен към системата на представителната демокрация, референдумът не е нищо повече от „малки избори“ с цялата им лъжа и манипулации. ...
За да съществува истински контрол на населението над проблемите, които пряко ги засягат, референдумът следва да бъде с много степени. ...
Технологичната страна
Няма поначало „лоша“ технология. Вредна за обществото или опасна за околната среда я прави начинът на инженерно изпълнение, който пък зависи от социално-икономическия модел. Вредността на една технология зависи от това кой я използва, за какво и как. ...
Алтернативните на ядрените и класическите централи от своя страна изискват големи промени в цялата използвана в бита и производството техника. Капитализмът няма интерес да предприема подобни рискове, а на държавата ѝ е добре и така – тя своето си го взема.
Накрая: ядрената програма е корпоративен проект с възможности за кражба на народни пари – веднъж откраднати чрез данъци, после откраднати от пещерата на разбойника, т. е. от държавната хазна. Но и другите енергийни проекти представляват същото.
Две или повече възможности?
Можем да идем ш да кажем „ДА“.
По този начин делегираме правомощия на едната от две лобистки групировки за облажване от ядрените проекти, изпълнени от близки им предприемачи. Одобряваме остаряла схема за получаване на енергия от разпадането на атомните ядра, също както компютърната индустрия в Правец беше заложила на вече изчерпан откъм перспективи хардуер. С една дума – даваме предимство на една от двете олигархични групировки, всяка една от тях ни стриже и дере по свой начин, само че крайният резултат е един и същ – остригани и одрани.
А на какво можем да кажем „НЕ“?
На запазването на технологичното ниво на страната, на все още сравнително евтината енергия. Развързваме ръцете на технологиите, които замърсяват още повече. Добивът на въглища, петрол, газ никак не е екологичен. Подхранваме илюзията в чудодейността на други технологии, които са толкова скъпи, че убиват ефекта от спестеното замърсяване при производство на ток, защото самото производство например на слънчеви батерии никак не е екологично чисто.
Зависимостта от доставки на гориво от чужбина и в двата случая е еднаква. ...
Независимо от избрания отговор в бюлетината, с участието си в референдума даваме коз на управниците да си измият ръцете, да не поемат отговорността. Те пак ще решат подробностите така, както на тях им е изгодно, а ще развяват нашето одобрение като индулгенция.
Само прякото действие, само прякото решаване на ВСИЧКИ детайли от един толкова комплексен проект може да даде трайни и социално перспективни решения. За което е нужно вникване в същината на проблема. Нужни са научно-технически знания. Никак не е случайно, че образователното ниво запада от години наред. Властта не иска да разбираме нещата, иска само да ги одобряваме – или заклеймяваме, според сведената по медиите заповед.
Насъщният интерес на крайния потребител е да получава ток на ниска цена (или даром вследствие на победа на една социална революция), без той да върви в комплект с вредни последици върху средата на обитаване на човека. Специалистите няма да решат този проблем в полза на потребителя, защото получават заплатите си от бизнеса, от държавата, а интересите на тези два паразита с претенции да контролират градивно производителните усилия на обществото НЕ СЪВПАДАТ с това, което нормалният непривилегирован гражданин желае. Тези производителни усилия могат да бъдат координирани по друг механизъм, изгоден за всекиго и за всички наведнъж – механизмът на безвластието. Бонусът към този механизъм е солидарната и справедлива система за разпределение на благата между хората, отново чрез пряко участие на всеки. А сегашната система за разпределение е в ръцете на търговците, собственици на произведения с ръцете на потребителите продукт. Сегашната система на производство е ориентирана към печелене от предоставянето на този продукт на най-платежоспособните, не на най-нуждаещите се от него.
Участието в референдума укрепва порочното сегашно състояние на нещата.
Саботирането на референдума дава шанс, явява се първа стъпка, за изграждането на нов тип общество, което поставя на преден план личната свобода и така гарантира далеч по-сигурно както справедливостта, така и безопасността на всяко едно начинание.
Мислете как ще постъпите, използвайте свободата си да действате така, както сте убедени, че е добре. •
Васил Арапов
и някои мои коментари при Калин
19 януари 2013
изводи от атентата (?) срещу Доган
засега най-очевидният е: носете ДВА пистолета.
Или револвер.
Нer zaman iki silah taşır!
Или револвер.
Нer zaman iki silah taşır!
16 януари 2013
казусът "Пайнър"
очевидните изводи:
1) в бизнес-отношение простотията е по-печеливша; докато добрият вкус означава духовно и интелектуално усилие.
2) поощряването на простотията е полезна за властта (на политиците и бизнесмените) инвестиция - простият и невежият индивид е по-лесно управляем, по-трудно се солидаризира с околните, за да отстоява свободата си;
3) интересът на политическата и икономическата власт е да разполага и с идеологическа (духовна, мирогледна) доминация - и тук чалгата върши идеалната работа, като набива в главата определени "ценности"; програмираното с тях съзнание е лоялно към съществуващия ред и е склонно да се движи в определените му коловози от рода на "парите не миришат", "няма безплатен обяд", "приятелството е приятелство, ама сиренето се плаща", "съседът (колегата, роднината) е конкурент", "бедни са само мързеливите", "всеки сам за себе си", "като си умен, къде са ти парите" и др. подобни бисери на дребнавия буржоазен манталитет в концентриран вид.
поводи за недоволство:
1) щом "Пайнър" е печеливша фирма (даже да се престорим, че не е пералня за мутренски пари), защо й се дават средства за "повишаване на конкурентната способност"? За да монополизира съответните пазари ли?
2) щом "Пайнър" е богат бизнес-проект, значи има ресурси да си състави конкурсната програма така, че да се хареса на спонсорите - но от същото са лишени по-бедни инициативи. Субсидирането пак ли става по принципа "пари при пари отиват"?
3) щом се твърди, че "Пайнър" е популярна с продукта си фирма, защо е нужно някакви неизвестни господа (надали повече от дузина на брой) от българските институции да решават, че заслужава отпуснатото от ЕС финансиране? Не би ли трябвало да има друг механизъм, който да отчита именно популярността сред потребителите, а не да зависи от преценката на един файтон хора?
дистанциране:
1) хленчът на оставените без копанката с помийка "дейци на културата" е жалка; те даже не могат свястно да обосноват от какво са недоволни, обидени, ощетени.
2) ако толкова силно желаят да възпитават у хората здрав вкус и чувство за естетика, трябва да действат, не да леят сълзи и сополи.
3) ако са решени да действат, трябва да им стане ясно, че от ОЧЕВИДНИТЕ ИЗВОДИ (в началото на този запис) следва: в рамките на сегашната система нямат шанс, особено след като и елитите си падат по простотията (не е като по времето на Моцарт да се радваш на царско меценатство). Значи от промяна се нуждаят всички компоненти на сегашната система, започвайки от предучилищното възпитание на децата, от възможността на родителите да обърнат на чедата си нужното внимание, както и да имат достъпа до всички плодове на местната и световна култура. Иначе културата като такава ще бъде изместена от заместващия продукт, ширещата се навред по планетата ни простотия, кухост в лъскава опаковка.
1) в бизнес-отношение простотията е по-печеливша; докато добрият вкус означава духовно и интелектуално усилие.
2) поощряването на простотията е полезна за властта (на политиците и бизнесмените) инвестиция - простият и невежият индивид е по-лесно управляем, по-трудно се солидаризира с околните, за да отстоява свободата си;
3) интересът на политическата и икономическата власт е да разполага и с идеологическа (духовна, мирогледна) доминация - и тук чалгата върши идеалната работа, като набива в главата определени "ценности"; програмираното с тях съзнание е лоялно към съществуващия ред и е склонно да се движи в определените му коловози от рода на "парите не миришат", "няма безплатен обяд", "приятелството е приятелство, ама сиренето се плаща", "съседът (колегата, роднината) е конкурент", "бедни са само мързеливите", "всеки сам за себе си", "като си умен, къде са ти парите" и др. подобни бисери на дребнавия буржоазен манталитет в концентриран вид.
поводи за недоволство:
1) щом "Пайнър" е печеливша фирма (даже да се престорим, че не е пералня за мутренски пари), защо й се дават средства за "повишаване на конкурентната способност"? За да монополизира съответните пазари ли?
2) щом "Пайнър" е богат бизнес-проект, значи има ресурси да си състави конкурсната програма така, че да се хареса на спонсорите - но от същото са лишени по-бедни инициативи. Субсидирането пак ли става по принципа "пари при пари отиват"?
3) щом се твърди, че "Пайнър" е популярна с продукта си фирма, защо е нужно някакви неизвестни господа (надали повече от дузина на брой) от българските институции да решават, че заслужава отпуснатото от ЕС финансиране? Не би ли трябвало да има друг механизъм, който да отчита именно популярността сред потребителите, а не да зависи от преценката на един файтон хора?
дистанциране:
1) хленчът на оставените без копанката с помийка "дейци на културата" е жалка; те даже не могат свястно да обосноват от какво са недоволни, обидени, ощетени.
2) ако толкова силно желаят да възпитават у хората здрав вкус и чувство за естетика, трябва да действат, не да леят сълзи и сополи.
3) ако са решени да действат, трябва да им стане ясно, че от ОЧЕВИДНИТЕ ИЗВОДИ (в началото на този запис) следва: в рамките на сегашната система нямат шанс, особено след като и елитите си падат по простотията (не е като по времето на Моцарт да се радваш на царско меценатство). Значи от промяна се нуждаят всички компоненти на сегашната система, започвайки от предучилищното възпитание на децата, от възможността на родителите да обърнат на чедата си нужното внимание, както и да имат достъпа до всички плодове на местната и световна култура. Иначе културата като такава ще бъде изместена от заместващия продукт, ширещата се навред по планетата ни простотия, кухост в лъскава опаковка.
Защо сегашната позиция на екозащитниците е губеща
Защото разчита на държавата. Ограничава се в рамките на законите. Уповава на някакво миражно "участие на гражданите в управлението". Разчита на съдебната система и на интересите на т.нар. "неправителствени организации" (НПО). Мечтае за обединение на гражданите без разлика на социално положение и партийност.
Докато реалността е, че капиталистическата система, чийто страж е държавата, нито я интересува защитата на природата, нито може да си позволи да опазва околната среда. Защото околната среда е ресурс, от който черпи, за да участва в конкурентната игра на бизнеса, а от тази игра държавата стриже данъци, за да захранва политико-чиновническата класа. Същите ловци на пари са и повечето НПО.
Но не само държавата и пазарната икономика са врагове на екологията. Неволен враг на природата стават и самите граждани - пак под натиска на стопанския и политически модел в страната - отражение на световния модел. В условията на пазара гражданите имат пряк интерес да грабят от околната среда. Например, населението в Банско желае изграждане на курортни съоръжения, това ще е сравнително лесен поминък, доходи, възможност да се плащат сметки и да се купува насъщния. Алтернативата е да се мре от глад - или да се емигрира някъде, където предлагат работа.
Екотуризъм? Първо, екотуризмът е доста съмнителна концепция. На дело е заместител на обикновеното село с дядовата къща или бунгалото на бащата в някоя вилна зона. Петимните за екологичен туризъм защо не отидат там? Ако нямат семейни имоти, някой техен познат ще има, ако нямат такива познати - обезлюдените села-призраци и разпадащите се вилни зони у нас са предостатъчно. Хем ще изчистят планините боклуци в деретата, към които излизат задните части на дворовете.
Второ, екотуризмът затова е "еко", защото не може да съществува под формата на спално-развлекателни концентратори на човешката маса на туристите. Колко екохотела могат да се съберат на единица площ? За да има поминък за всички хотелиери, ще трябва да се застрои всичко, цялото землище. Или на малка площ да се вдигнат многоетажни кошери с изглед към "девствена природа" през прозореца - нещо очевидно не-екотуристично. Ама и застроена с малки "екокъщи" планина също не е еко, а имитация на екологичност. А и ще иска допълнителни площи за заведения, развлекателни съоръжения, градини, паркинги, инфраструктури ток, вода, канализация, пътища.
Така концентрираният многоетажен туризъм се оказва по-изгоден и лесен за построяване и стопанисване (извличане на печалба) от гледна точка на местното население. При това предимство получават собствениците на използваните за строежи терени. Хейде, нека предположим, че чувството за местна солидарност ще доведе до някаква система от частни споразумения, така че всички да получат пай от туристическата торта - кой като сигурна работа, кой като компенсация за разположен на непечелившо място имот, кой като съдружие в хотела или механата на съседа.
При това положение природата се оказва експлоатирана и "обезправена".
Активистът Андрей Ковачев заяви в едно радиоинтервю, че "държавата да дойде и да спре безобразието". Хубаво, ама защо да го спира? Пустеещата и неприкосновена територия на природния парк не й носи никакви постъпления в бюджета, нито дава на чиновници и политици мегдан за корупционно задоволяване на вродената им лакомия - вродена, защото ако не бяха алчни, не биха станали политици и бюрократи, не биха се натискали за тези постове и топли бюрца. Зона на екотуризъм, заради скромния си капацитет да обслужва туристи, е източник пак на минимални приходи за политическата класа. Обаче концентрираните многоетажни туристически обекти, веднъж че ще нахранят фирмите-изпълнители и технически поддръжки, след което съществено ще напълнят хазната с най-различни данъци, особено ДДС и акцизи, които са основните приходни пера в бюджета.
Затова, когато анархистите казваме, че премахването на държавната власт трябва да се случи, добавяме, че следва да се откажем и от парично-стоковите отношения, защото преследването на богатство в условията на липса на репресивна и организираща машина ще доведе до още повече произвол и насилие в социално отношение, както и повече ограбване на природата.
А за еколозите, които разчитат на държавната принуда, за да съхранят природата, остава сериозното съмнение, че тласкат обществото към диктатура, но закичена със "зелена" идеология, граничеща с религиозен фанатизъм, култ към "Майката Природа", който заслужава човешки жертвоприношения. По преценка на привилегированите жреци на тази идеология, разбира се.
.
Докато реалността е, че капиталистическата система, чийто страж е държавата, нито я интересува защитата на природата, нито може да си позволи да опазва околната среда. Защото околната среда е ресурс, от който черпи, за да участва в конкурентната игра на бизнеса, а от тази игра държавата стриже данъци, за да захранва политико-чиновническата класа. Същите ловци на пари са и повечето НПО.
Но не само държавата и пазарната икономика са врагове на екологията. Неволен враг на природата стават и самите граждани - пак под натиска на стопанския и политически модел в страната - отражение на световния модел. В условията на пазара гражданите имат пряк интерес да грабят от околната среда. Например, населението в Банско желае изграждане на курортни съоръжения, това ще е сравнително лесен поминък, доходи, възможност да се плащат сметки и да се купува насъщния. Алтернативата е да се мре от глад - или да се емигрира някъде, където предлагат работа.
Екотуризъм? Първо, екотуризмът е доста съмнителна концепция. На дело е заместител на обикновеното село с дядовата къща или бунгалото на бащата в някоя вилна зона. Петимните за екологичен туризъм защо не отидат там? Ако нямат семейни имоти, някой техен познат ще има, ако нямат такива познати - обезлюдените села-призраци и разпадащите се вилни зони у нас са предостатъчно. Хем ще изчистят планините боклуци в деретата, към които излизат задните части на дворовете.
Второ, екотуризмът затова е "еко", защото не може да съществува под формата на спално-развлекателни концентратори на човешката маса на туристите. Колко екохотела могат да се съберат на единица площ? За да има поминък за всички хотелиери, ще трябва да се застрои всичко, цялото землище. Или на малка площ да се вдигнат многоетажни кошери с изглед към "девствена природа" през прозореца - нещо очевидно не-екотуристично. Ама и застроена с малки "екокъщи" планина също не е еко, а имитация на екологичност. А и ще иска допълнителни площи за заведения, развлекателни съоръжения, градини, паркинги, инфраструктури ток, вода, канализация, пътища.
Така концентрираният многоетажен туризъм се оказва по-изгоден и лесен за построяване и стопанисване (извличане на печалба) от гледна точка на местното население. При това предимство получават собствениците на използваните за строежи терени. Хейде, нека предположим, че чувството за местна солидарност ще доведе до някаква система от частни споразумения, така че всички да получат пай от туристическата торта - кой като сигурна работа, кой като компенсация за разположен на непечелившо място имот, кой като съдружие в хотела или механата на съседа.
При това положение природата се оказва експлоатирана и "обезправена".
Активистът Андрей Ковачев заяви в едно радиоинтервю, че "държавата да дойде и да спре безобразието". Хубаво, ама защо да го спира? Пустеещата и неприкосновена територия на природния парк не й носи никакви постъпления в бюджета, нито дава на чиновници и политици мегдан за корупционно задоволяване на вродената им лакомия - вродена, защото ако не бяха алчни, не биха станали политици и бюрократи, не биха се натискали за тези постове и топли бюрца. Зона на екотуризъм, заради скромния си капацитет да обслужва туристи, е източник пак на минимални приходи за политическата класа. Обаче концентрираните многоетажни туристически обекти, веднъж че ще нахранят фирмите-изпълнители и технически поддръжки, след което съществено ще напълнят хазната с най-различни данъци, особено ДДС и акцизи, които са основните приходни пера в бюджета.
Затова, когато анархистите казваме, че премахването на държавната власт трябва да се случи, добавяме, че следва да се откажем и от парично-стоковите отношения, защото преследването на богатство в условията на липса на репресивна и организираща машина ще доведе до още повече произвол и насилие в социално отношение, както и повече ограбване на природата.
А за еколозите, които разчитат на държавната принуда, за да съхранят природата, остава сериозното съмнение, че тласкат обществото към диктатура, но закичена със "зелена" идеология, граничеща с религиозен фанатизъм, култ към "Майката Природа", който заслужава човешки жертвоприношения. По преценка на привилегированите жреци на тази идеология, разбира се.
.
04 януари 2013
Президентско
От позицията на анархизма длъжността президент е излишна, както и всяка друга властническа длъжност. Личността на персонажа, заемащ този пост, няма никакво значение. Като личност този човек има пълната свобода да върши каквото му се струва правилно и справедливо. Но не и да натрапва своята воля на другите хора без тяхното съгласие. И така се връщаме към отричането на пълномощията му в контекста на държавния апарат, отричаме неговия авторитет на властник, връщаме се към отричане на необходимостта този апарат да съществува и да изисква от нас подчинение.
Чисто човешки, лицето Росен Плевнелиев ми е безразлично. Въпреки че имам основания за неприязън заради изказването му за разказа на Елин Пелин “Андрешко” – господинът или не е чел творбата, но осъжда главния й герой, или е чел, но съзнателно заема страната на отрицателния персонаж. В първия случай е глупак, при все формалната му образованост. Във втория – мръсник. Дали обаче президентът е умен мръсник или свестен глупак – с какво се променят нещата?
През последните дни широко се коментират "гафовете" в Новогодишното обръщение на Плевнелиев. Оставам с впечатление, че нарочно се обръща внимание на несъществени неща, за да не се коментира самата реч, която сама по себе си е гаф. В предаване на Дарик радио нарекоха политиката в страната “имитиращ продукт”, казаха, че “това трябва да се промени”, че “трябва да настояваме за промени”.
Не, политиката си е такава. Политика значи завземане, удържане и упражняване на власт. Това винаги става с насилие, включително с лъжи и преструвки – насилие над истината. Образи като министърът на земеделието, който е зает да замазва скандала с една очевидно антисоциална сделка, не са отклонения от нормата. Те са нормата. Няма накъде да се промени, без да престане да бъде това, което е. Чакането на промени, както и настояването (пред кого?!) да станат факт – моля ви се, стига глупости. Политиците няма да променят нищо. Заблудата “да изберем истински слуги на народа” не издържа на критика нито теоретично, нито на практика - откакто съществува представителната демокрация, как така досега никъде не са били избрани “правилните” държавници? Не, промяната е наше пряко дело. Иначе ще има да чакаме до свършека на света, който пропусна да настъпи миналата година.
Затова обсъждането на “гафове” е безплодно занимание. Клюкарско развлечение. Разумното е да се види самата реч.
Водещите в Дарик радио също смятат така. Искат да се коментира самото обръщение. Уви, останаха си с пожеланието. И с патетичната реплика, че “когато президентът говори, слушателите трябва да замръзнем”.
Аз не искам да замръзвам, нито буквално, нито в преносен смисъл. Не страдам от робско почитане на авторитети, при това авторитети поради заеманата от тях длъжност. И не съветвам никого да култивира в себе си нагласа за такова почитание.
Сега да видим какво е рекъл президентът.
Ами... нищо.
Съобщи ни, че “изтичат последните минути на настоящата година”. После направи преглед на отминалите събития – това по-добре го свършиха новинарите и медийните коментатори. Прегледът бе наситен със заклинания от рода на “...трудностите ни направиха по-силни и по-сплотени като народ. На това ни учеше и патриарх Максим, с когото се простихме!”
Дрън-дрън.
“Не трябва да чакаме да свърши кризата или на поредните избори да ни обещаят всичко, а да запретнем ръкави и да си подредим държавата и собствения живот. Ден по ден, заедно и в правилната посока! Защото всички ние искаме да живеем достойно в една уютна и модерна България. Това може да се постигне само със съвместните усилия на милиони българи, които гледат в една посока и споделят общи ценности.”
Колко повече да запретваме тия ръкави (и затягаме колани)? Държавата си я подреждат държавните служители – и тя им осигурява уютен живот. Какви общи ценности можем да имаме с мутри, с лъжци, с крадци на едро? В каква посока имаме да гледаме заедно с тях?!
Президентът не излезе от рамките на баналностите и демагогемите.
“Нека през 2013 г. бъдем по-активни и отстояваме своето право на справедливост и солидарност”.
Ами да го отстояваме я. Ама не “правото”, записано в закони, приети от мерзавци, а свободата си.
Президентът почеса и “националното самочувствие”:
“България е една от най-старите държави в Европа, страна с древна култура, богата история, неповторима природа.”
Олеле. Кой познава дори тази, украсена с митове, история? Къде отива тази култура, къде я има в градския транспорт например, къде личи в опашките и край боклукчийските кофи? На какво заприличва природата? Мъка, мъка, мъка...
“Общества, основани на доверие между хората, в които се помага на тези в нужда, но и се създават възможности за всеки да успее. Нека бъдем трудолюбиви и честни в ежедневието си, да загърбим лошото и самосъжалението, да търсим смисъла и позитивното ... Да обясним на нашите деца, че парите не са цел, а средство за човешко развитие и достоен живот.”
Този човек (милионер, да не забравяме) вярва ли си?
И накрая, когато поздрави избягалите от прелестите на “Родината” сънародници, както и военнослужещите на мисии в чужбина – не му ли хрумна, че и той е съучаствал в създаването на същата обстановка, която породи емигранти и пушечно месо за износ?
Чисто човешки, лицето Росен Плевнелиев ми е безразлично. Въпреки че имам основания за неприязън заради изказването му за разказа на Елин Пелин “Андрешко” – господинът или не е чел творбата, но осъжда главния й герой, или е чел, но съзнателно заема страната на отрицателния персонаж. В първия случай е глупак, при все формалната му образованост. Във втория – мръсник. Дали обаче президентът е умен мръсник или свестен глупак – с какво се променят нещата?
През последните дни широко се коментират "гафовете" в Новогодишното обръщение на Плевнелиев. Оставам с впечатление, че нарочно се обръща внимание на несъществени неща, за да не се коментира самата реч, която сама по себе си е гаф. В предаване на Дарик радио нарекоха политиката в страната “имитиращ продукт”, казаха, че “това трябва да се промени”, че “трябва да настояваме за промени”.
Не, политиката си е такава. Политика значи завземане, удържане и упражняване на власт. Това винаги става с насилие, включително с лъжи и преструвки – насилие над истината. Образи като министърът на земеделието, който е зает да замазва скандала с една очевидно антисоциална сделка, не са отклонения от нормата. Те са нормата. Няма накъде да се промени, без да престане да бъде това, което е. Чакането на промени, както и настояването (пред кого?!) да станат факт – моля ви се, стига глупости. Политиците няма да променят нищо. Заблудата “да изберем истински слуги на народа” не издържа на критика нито теоретично, нито на практика - откакто съществува представителната демокрация, как така досега никъде не са били избрани “правилните” държавници? Не, промяната е наше пряко дело. Иначе ще има да чакаме до свършека на света, който пропусна да настъпи миналата година.
Затова обсъждането на “гафове” е безплодно занимание. Клюкарско развлечение. Разумното е да се види самата реч.
Водещите в Дарик радио също смятат така. Искат да се коментира самото обръщение. Уви, останаха си с пожеланието. И с патетичната реплика, че “когато президентът говори, слушателите трябва да замръзнем”.
Аз не искам да замръзвам, нито буквално, нито в преносен смисъл. Не страдам от робско почитане на авторитети, при това авторитети поради заеманата от тях длъжност. И не съветвам никого да култивира в себе си нагласа за такова почитание.
Сега да видим какво е рекъл президентът.
Ами... нищо.
Съобщи ни, че “изтичат последните минути на настоящата година”. После направи преглед на отминалите събития – това по-добре го свършиха новинарите и медийните коментатори. Прегледът бе наситен със заклинания от рода на “...трудностите ни направиха по-силни и по-сплотени като народ. На това ни учеше и патриарх Максим, с когото се простихме!”
Дрън-дрън.
“Не трябва да чакаме да свърши кризата или на поредните избори да ни обещаят всичко, а да запретнем ръкави и да си подредим държавата и собствения живот. Ден по ден, заедно и в правилната посока! Защото всички ние искаме да живеем достойно в една уютна и модерна България. Това може да се постигне само със съвместните усилия на милиони българи, които гледат в една посока и споделят общи ценности.”
Колко повече да запретваме тия ръкави (и затягаме колани)? Държавата си я подреждат държавните служители – и тя им осигурява уютен живот. Какви общи ценности можем да имаме с мутри, с лъжци, с крадци на едро? В каква посока имаме да гледаме заедно с тях?!
Президентът не излезе от рамките на баналностите и демагогемите.
“Нека през 2013 г. бъдем по-активни и отстояваме своето право на справедливост и солидарност”.
Ами да го отстояваме я. Ама не “правото”, записано в закони, приети от мерзавци, а свободата си.
Президентът почеса и “националното самочувствие”:
“България е една от най-старите държави в Европа, страна с древна култура, богата история, неповторима природа.”
Олеле. Кой познава дори тази, украсена с митове, история? Къде отива тази култура, къде я има в градския транспорт например, къде личи в опашките и край боклукчийските кофи? На какво заприличва природата? Мъка, мъка, мъка...
“Общества, основани на доверие между хората, в които се помага на тези в нужда, но и се създават възможности за всеки да успее. Нека бъдем трудолюбиви и честни в ежедневието си, да загърбим лошото и самосъжалението, да търсим смисъла и позитивното ... Да обясним на нашите деца, че парите не са цел, а средство за човешко развитие и достоен живот.”
Този човек (милионер, да не забравяме) вярва ли си?
И накрая, когато поздрави избягалите от прелестите на “Родината” сънародници, както и военнослужещите на мисии в чужбина – не му ли хрумна, че и той е съучаствал в създаването на същата обстановка, която породи емигранти и пушечно месо за износ?
03 януари 2013
Радиопредаване
Приблизителен преразказ на включването в предаването "1001 защо - ефир Знание": Лабиринти на познанието на радио "Христо Ботев" около 16:00 днес.
Включването стана по повод на статия от блога ми - "Песимистична прогноза за ХХІ век".
Публикувам накуп: онова, което казах, което загатнах и за което не ми стигна време да го кажа.
___________________________________________________________
Защо твърдя, че няма истинска футурология?
Защото е дело на аматьори единаци. Вид самоизява, изкуство, не инструмент за познание на обективния свят. Така прогнозите са силно зависими от личността на твореца, повлияни от негови пристрастия и мироглед.
Причината за това състояние на футурологията се крие в предмета й на дейност.
И така, какво прави тя?
Опростено: анализира какъв е светът в момента, какви са неговите възможности; каква е неговата динамика, накъде върви; и оттук - какви варианти на бъдещето са възможни да се случат.
Когато в средата на историческия ХХ век (1912 - 2008) заработиха футурологични изследователски групи, публикуваните от тях данни не се харесаха на хората с власт и богатство. Проблемът е, че елитите не искат реалната картина на света да е известна и ясна за всички.
Те искат благоприятни за себе си сценарии - публично. Искат оценки на риска, искат стратегии за завладяване и удържане на пазари, начини за манипулиране на масовото съзнание - за тяхна конфиденциална употреба.Искат наукообразно оправдаване на привилегиите, които те ползват - за да ги развяват и да демотивират желанието за промяна.
Затова инвестициите в изследване на бъдещето намаляха драстично. Това уби футурологията като научна система, като колективна работа (колективният подход елиминира субективните грешки). Останалите да съществуват днес "футурологични институти" в действителност работят като PR-агенции.
В най-добрия случай могат да прогнозират появата на технически изобретения, но възможността да се построи нещо в инженерен смисъл не означава, че то ще намери място и употреба в текущата социална обстановка.
През цялата си история, Римската империя не е реализирала сериозен технически напредък - защото е разполагала с роби, не са й били нужни машини. Комбайнът за прибиране на памук е можел да бъде изобретен в началото на ХІХ век, но даже след като се появява в метал, употребата му се спира от наличието на същия този робски, а после и наемен, нископлатен, убийствен труд.
Моята теза е, че ХХ век исторично започва в 1912 и свършва с началото на днешната финансово-икономическа криза - 2008.
Глобализацията е факт. Има ли, няма ли планове и програми за действието "глобализиране" - светът се глобализира сам по себе си. Защото са налице бързи комуникации, бързи средства за придвижване на хора, суровини и изделия, бърза обработка на информацията.
По този начин и кризата се разпространява бързо, става постоянна, глобална характеристика на ХХІ век. Лицето на столетието.
Тенденците за ХХІ век:
1) очаквам все по-забележимо присъствие на бактериалните биотехнологии и нанотехнологиите; това ще се отрази върху производството на хранителни продукти (и тяхното съхранение) и промишлени изделия, добивът на суровини и енергия, рециклирането на отпадъци и качествени промени в здравеопазването.
Петролът и природният газ обаче бавно ще губят своите позиции на енергоносители и средства в конкурентните борби в сферата на икономиката и политиката.
2) развитие на персонализираното производство на основа на обемните принтери - но и опити за ограничаване на тяхната употреба, строго регламентиране какво може да се произвежда. Трудно и бавно ще прогресират самовъзпроизвеждащите се обемни принтери, както и принтерите с висока разделителна способност, особено тези, които боравят с биологичен материал, да печатат храна и органи за трансплантация.
3) ще продължи възходът на комуникационните и информационни технологии: два паралелни свята ("виртуалният" и "реалният") с множество пресечни, а значи и конфликтни, точки. Уреждането на конфликтите отваря перспективи.
4) изброените дотук технически средства ще засилват социалните противоречия, ще нажежават стари напрежения, ще провокират нови, затова усилено ще се търсят алтернативи на господстващите днес икономически и политически модели (капитализъм, държавност). За съжаление, повече внимание ще се обръща върху лъжеалтернативите - варианти на марксизма, религиозна догматика.
5) изостряне на конфликта "глобално - регионално" или "космополитно - национално". Този конфликт има много страни, в това число и "междуособни" сблъсъци, например между глобализацията на елитите и глобализацията на народите, транснационалните корпорации и националните държави, традиционните общности и техните местни елити.
6) още един конфликт ще даде "лице" на текущия век: противоборството на вярата и знанието, ирационалното и рационалното, демагогемите срещу критичната мисъл. Сред опасните демагогеми по-често ще срещаме "екологичните" оправдания и принуда да понасяме нови неудобства, да търпим нови лишения, да даваме още жертви.
Тези тенденции ще се опитват да намерят решения (или ще се носят по течението) на трите основни мегапроблема на човечеството:
А) демогафският парадокс - в развиващите се страни местното население намалява и застарява, в останалия свят расте. Повечето родени през този век хора, поради нерационалното използване на ресурсите и незаинтересоваността на институциите, ще бъдат невежествени и податливи на манипулации.
По този мегапроблем сегашната система няма адекватни решения.
Например, не можем се откажем от ГМО - ще настъпи глад. Да се намалят гърлата бързо? Ще има съпротива.
Да се прилага дългосрочна Програма за постепенно намаляване на населението - кой ще я изпълнява, кой ще я налага? Демократичните режими не се справят с подобна задача, от мандат на мандат разни политически кланове и бизнесът зад тях дърпат в различни посоки.
Остава решението "Диктатура". То не е приемливо. Диктатурите винаги гледат да запазят облагите на своя елит, използват дългосрочните цели като залъгалки.
Б) проблемът с роботизираното производство на материални блага. Още от средата на миналия историческия век малцинство работещи започва да изхранва цялото човечество. Това е факт благодарение на постиженията на науката и техниката. Налице е изобилие, свидетелство за което са данните за изхвърлена продукция: например повече от половината произведени храни се изхвърлят, вместо да се консумират.
Тъмната страна на автоматизацията: хората остават без работа, значи без доходи. Как ще купуват продукцията на автоматизираните предприятия?
Изходът е продукцията да се раздава според потребностите, не според платежоспособността, но това противоречи на капитализма с неговото заклинание, че "няма безплатен обяд".
В същото време конкуренцията между производителите мотивира развиване на техниката защото използването на низкоплатен труд става проблемно - поражда социално напрежение и правителствата на страните с евтина работна ръка се принуждават да вземат мерки за вдигане на доходите, за да избегнат бунтове. Бунтовете не могат да се смазват до безкрай, в един момент стават толкова масови, че сами смазват репресивната машина на държавата.
В) Забатачване на ресурсите (екологични кризи). Например:
* нужни са ви дърва, сечете по края на гората, задръствате си пътя навътре с високи пънове, израснали храсти, зарязани клони от сечта; схемата на добива затруднява следващото добиване;
* вадите картофи, но хвърляте изкопаната пръст върху неразровената леха; така всяко следващо вадене отнема повече време и сили;
* берете гъби, но варварски ги изтръгвате - унищожавате мицела, но на негово място поникват отровни; ресурсът "гъби" не е изчерпан, обаче без допълнителна преработка той е безполезен.
Отнесете тези примери към въздуха, водата, земята - и получавате отговор защо ресурсите уж "намаляват". Не, не намаляват. Не се изпаряват в космическото пространство. Забатачват се, защото икономическият модел на капитализма другояче не действа. Приказките за "ограничеността" и "намаляването" служат за оправдание прилагането на същите вредни икономически модели да продължава, като тези модели изискват политическата закрила и логистика на държавата.
Защо прогнозата ми е "песимистична"?
Защото масово ни се натрапва привидно лесният подход - реформиране на господстващата системата, и то от позицията на вярата (че това е възможно, че е "най-доброто"), не на трезвия анализ (че реформите винаги стигат до задънена улица, до козметика, защото привилегированите класи се стремят да запазят текущото, изгодно им състояние на системата непроменено в същността си).
Важните промени винаги стават революционно - или пред заплахата от революция.
Ако използваме методиката на Арнолд Тойнби, ще видим, че пред човечеството стои грандиозно предизвикателство (трите мегапроблема с всичките им следствия и странични гордиеви възли). Не го ли преодолеем - започва необратим упадък. Катастрофа.
Метафорично (мога да си го позволя, защото не съм учен, а писател) това предизвикателство прилича на много дълбока, но относително тясна пропаст. С препълзяване, тоест с реформиране, не става да се преодолее, нужен е скок.
Скокът е радикалната промяна. Но скок с отворени към действителността очи. Не затворени, нито замъглени от вярата в чудеса, в обещания на управници, в "нов шанс" за провалени практики.
Ала изгледите за масово осъзнаване на нуждата от такъв скок са скромни. Твърде големи сили стоят насреща, твърде силна е тяхната "пета колона" вътре в мнозинството от хората - страхът. Твърде лесно вирее ирационалното мислене, твърде грижливо се култивира да си остане такова.
Затова прогнозата е песимистична.
Но пък... кой знае?
Оптимистичната би била Програма за Социална революция с рационално и нравствено определени цели.
------------
ето това бих казал (че и отгоре), ако предаването би било само за мен, милия ;)
Какво обаче успях да кажа - чуйте записа от интернет-радио "Е.Р.А."
Благодаря за вниманието
.
Включването стана по повод на статия от блога ми - "Песимистична прогноза за ХХІ век".
Публикувам накуп: онова, което казах, което загатнах и за което не ми стигна време да го кажа.
___________________________________________________________
Защо твърдя, че няма истинска футурология?
Защото е дело на аматьори единаци. Вид самоизява, изкуство, не инструмент за познание на обективния свят. Така прогнозите са силно зависими от личността на твореца, повлияни от негови пристрастия и мироглед.
Причината за това състояние на футурологията се крие в предмета й на дейност.
И така, какво прави тя?
Опростено: анализира какъв е светът в момента, какви са неговите възможности; каква е неговата динамика, накъде върви; и оттук - какви варианти на бъдещето са възможни да се случат.
Когато в средата на историческия ХХ век (1912 - 2008) заработиха футурологични изследователски групи, публикуваните от тях данни не се харесаха на хората с власт и богатство. Проблемът е, че елитите не искат реалната картина на света да е известна и ясна за всички.
Те искат благоприятни за себе си сценарии - публично. Искат оценки на риска, искат стратегии за завладяване и удържане на пазари, начини за манипулиране на масовото съзнание - за тяхна конфиденциална употреба.Искат наукообразно оправдаване на привилегиите, които те ползват - за да ги развяват и да демотивират желанието за промяна.
Затова инвестициите в изследване на бъдещето намаляха драстично. Това уби футурологията като научна система, като колективна работа (колективният подход елиминира субективните грешки). Останалите да съществуват днес "футурологични институти" в действителност работят като PR-агенции.
В най-добрия случай могат да прогнозират появата на технически изобретения, но възможността да се построи нещо в инженерен смисъл не означава, че то ще намери място и употреба в текущата социална обстановка.
През цялата си история, Римската империя не е реализирала сериозен технически напредък - защото е разполагала с роби, не са й били нужни машини. Комбайнът за прибиране на памук е можел да бъде изобретен в началото на ХІХ век, но даже след като се появява в метал, употребата му се спира от наличието на същия този робски, а после и наемен, нископлатен, убийствен труд.
Моята теза е, че ХХ век исторично започва в 1912 и свършва с началото на днешната финансово-икономическа криза - 2008.
Глобализацията е факт. Има ли, няма ли планове и програми за действието "глобализиране" - светът се глобализира сам по себе си. Защото са налице бързи комуникации, бързи средства за придвижване на хора, суровини и изделия, бърза обработка на информацията.
По този начин и кризата се разпространява бързо, става постоянна, глобална характеристика на ХХІ век. Лицето на столетието.
Тенденците за ХХІ век:
1) очаквам все по-забележимо присъствие на бактериалните биотехнологии и нанотехнологиите; това ще се отрази върху производството на хранителни продукти (и тяхното съхранение) и промишлени изделия, добивът на суровини и енергия, рециклирането на отпадъци и качествени промени в здравеопазването.
Петролът и природният газ обаче бавно ще губят своите позиции на енергоносители и средства в конкурентните борби в сферата на икономиката и политиката.
2) развитие на персонализираното производство на основа на обемните принтери - но и опити за ограничаване на тяхната употреба, строго регламентиране какво може да се произвежда. Трудно и бавно ще прогресират самовъзпроизвеждащите се обемни принтери, както и принтерите с висока разделителна способност, особено тези, които боравят с биологичен материал, да печатат храна и органи за трансплантация.
3) ще продължи възходът на комуникационните и информационни технологии: два паралелни свята ("виртуалният" и "реалният") с множество пресечни, а значи и конфликтни, точки. Уреждането на конфликтите отваря перспективи.
4) изброените дотук технически средства ще засилват социалните противоречия, ще нажежават стари напрежения, ще провокират нови, затова усилено ще се търсят алтернативи на господстващите днес икономически и политически модели (капитализъм, държавност). За съжаление, повече внимание ще се обръща върху лъжеалтернативите - варианти на марксизма, религиозна догматика.
5) изостряне на конфликта "глобално - регионално" или "космополитно - национално". Този конфликт има много страни, в това число и "междуособни" сблъсъци, например между глобализацията на елитите и глобализацията на народите, транснационалните корпорации и националните държави, традиционните общности и техните местни елити.
6) още един конфликт ще даде "лице" на текущия век: противоборството на вярата и знанието, ирационалното и рационалното, демагогемите срещу критичната мисъл. Сред опасните демагогеми по-често ще срещаме "екологичните" оправдания и принуда да понасяме нови неудобства, да търпим нови лишения, да даваме още жертви.
Тези тенденции ще се опитват да намерят решения (или ще се носят по течението) на трите основни мегапроблема на човечеството:
А) демогафският парадокс - в развиващите се страни местното население намалява и застарява, в останалия свят расте. Повечето родени през този век хора, поради нерационалното използване на ресурсите и незаинтересоваността на институциите, ще бъдат невежествени и податливи на манипулации.
По този мегапроблем сегашната система няма адекватни решения.
Например, не можем се откажем от ГМО - ще настъпи глад. Да се намалят гърлата бързо? Ще има съпротива.
Да се прилага дългосрочна Програма за постепенно намаляване на населението - кой ще я изпълнява, кой ще я налага? Демократичните режими не се справят с подобна задача, от мандат на мандат разни политически кланове и бизнесът зад тях дърпат в различни посоки.
Остава решението "Диктатура". То не е приемливо. Диктатурите винаги гледат да запазят облагите на своя елит, използват дългосрочните цели като залъгалки.
Б) проблемът с роботизираното производство на материални блага. Още от средата на миналия историческия век малцинство работещи започва да изхранва цялото човечество. Това е факт благодарение на постиженията на науката и техниката. Налице е изобилие, свидетелство за което са данните за изхвърлена продукция: например повече от половината произведени храни се изхвърлят, вместо да се консумират.
Тъмната страна на автоматизацията: хората остават без работа, значи без доходи. Как ще купуват продукцията на автоматизираните предприятия?
Изходът е продукцията да се раздава според потребностите, не според платежоспособността, но това противоречи на капитализма с неговото заклинание, че "няма безплатен обяд".
В същото време конкуренцията между производителите мотивира развиване на техниката защото използването на низкоплатен труд става проблемно - поражда социално напрежение и правителствата на страните с евтина работна ръка се принуждават да вземат мерки за вдигане на доходите, за да избегнат бунтове. Бунтовете не могат да се смазват до безкрай, в един момент стават толкова масови, че сами смазват репресивната машина на държавата.
В) Забатачване на ресурсите (екологични кризи). Например:
* нужни са ви дърва, сечете по края на гората, задръствате си пътя навътре с високи пънове, израснали храсти, зарязани клони от сечта; схемата на добива затруднява следващото добиване;
* вадите картофи, но хвърляте изкопаната пръст върху неразровената леха; така всяко следващо вадене отнема повече време и сили;
* берете гъби, но варварски ги изтръгвате - унищожавате мицела, но на негово място поникват отровни; ресурсът "гъби" не е изчерпан, обаче без допълнителна преработка той е безполезен.
Отнесете тези примери към въздуха, водата, земята - и получавате отговор защо ресурсите уж "намаляват". Не, не намаляват. Не се изпаряват в космическото пространство. Забатачват се, защото икономическият модел на капитализма другояче не действа. Приказките за "ограничеността" и "намаляването" служат за оправдание прилагането на същите вредни икономически модели да продължава, като тези модели изискват политическата закрила и логистика на държавата.
Защо прогнозата ми е "песимистична"?
Защото масово ни се натрапва привидно лесният подход - реформиране на господстващата системата, и то от позицията на вярата (че това е възможно, че е "най-доброто"), не на трезвия анализ (че реформите винаги стигат до задънена улица, до козметика, защото привилегированите класи се стремят да запазят текущото, изгодно им състояние на системата непроменено в същността си).
Важните промени винаги стават революционно - или пред заплахата от революция.
Ако използваме методиката на Арнолд Тойнби, ще видим, че пред човечеството стои грандиозно предизвикателство (трите мегапроблема с всичките им следствия и странични гордиеви възли). Не го ли преодолеем - започва необратим упадък. Катастрофа.
Метафорично (мога да си го позволя, защото не съм учен, а писател) това предизвикателство прилича на много дълбока, но относително тясна пропаст. С препълзяване, тоест с реформиране, не става да се преодолее, нужен е скок.
Скокът е радикалната промяна. Но скок с отворени към действителността очи. Не затворени, нито замъглени от вярата в чудеса, в обещания на управници, в "нов шанс" за провалени практики.
Ала изгледите за масово осъзнаване на нуждата от такъв скок са скромни. Твърде големи сили стоят насреща, твърде силна е тяхната "пета колона" вътре в мнозинството от хората - страхът. Твърде лесно вирее ирационалното мислене, твърде грижливо се култивира да си остане такова.
Затова прогнозата е песимистична.
Но пък... кой знае?
Оптимистичната би била Програма за Социална революция с рационално и нравствено определени цели.
------------
ето това бих казал (че и отгоре), ако предаването би било само за мен, милия ;)
Какво обаче успях да кажа - чуйте записа от интернет-радио "Е.Р.А."
Благодаря за вниманието
.
28 декември 2012
Психопат
Люлин, метро. Млад мъж блъсва непозната му жена пред мотрисата. Без видима причина. Психопат.
Ню-Йорк, метро. Жена блъсна непознат й мъж пред мотрисата, той загина.
И още, и още подобни или по-брутални случки - масовите разстрели отпреди десетина дни в САЩ.
Откъде толкова психопати?
Люлинският луд е освидетелстван преди 10 години - шизофренична параноя. Дори лекарите не могат да си представят в пълна мяра субективния ад, в който живеят хора с такава диагноза. И какво се прави?
Комерсиалната медицина не лекува безплатно. Социалната, когато има финансиране, не отива много по-далеч от здравеопазването в условията на диктаторските режими с бюрократично командвано стопанство - просто изолира болните в заведение, не по-различно от затвор.
Ако болестта е наследствена, обществото би трябвало, ако не от съчувствие към нещастника, то за собствената си безопасност, да му помогне. И то отрано. Не с изолиране. И без оглед дали има кой да плати тази помощ.
Ако болестта е предизвикана от външни фактори, би следвало, пак по същите съображения, да се вземат мерки да бъде променена самата среда, която тласка хората в трапа на лудостта.
Само че характерът на съвременното общество изключва реакцията "помощ", изключва промяната на психопатогенната среда. И да се случи, то е рядко, ужасяващо рядко. Не е рутина. А рутината е, че обществото предпочита да вземе мерки за "засилване на сигурността" - тоест потискане на симптомите, като запазва причините: озлобяващата конкуренция за облаги и власт. Такъв тип общество е обречено. Колкото по-рано бъде разрушено, толкова по-малко страдания и смърт ще причинява.
Ню-Йорк, метро. Жена блъсна непознат й мъж пред мотрисата, той загина.
И още, и още подобни или по-брутални случки - масовите разстрели отпреди десетина дни в САЩ.
Откъде толкова психопати?
Люлинският луд е освидетелстван преди 10 години - шизофренична параноя. Дори лекарите не могат да си представят в пълна мяра субективния ад, в който живеят хора с такава диагноза. И какво се прави?
Комерсиалната медицина не лекува безплатно. Социалната, когато има финансиране, не отива много по-далеч от здравеопазването в условията на диктаторските режими с бюрократично командвано стопанство - просто изолира болните в заведение, не по-различно от затвор.
Ако болестта е наследствена, обществото би трябвало, ако не от съчувствие към нещастника, то за собствената си безопасност, да му помогне. И то отрано. Не с изолиране. И без оглед дали има кой да плати тази помощ.
Ако болестта е предизвикана от външни фактори, би следвало, пак по същите съображения, да се вземат мерки да бъде променена самата среда, която тласка хората в трапа на лудостта.
Само че характерът на съвременното общество изключва реакцията "помощ", изключва промяната на психопатогенната среда. И да се случи, то е рядко, ужасяващо рядко. Не е рутина. А рутината е, че обществото предпочита да вземе мерки за "засилване на сигурността" - тоест потискане на симптомите, като запазва причините: озлобяващата конкуренция за облаги и власт. Такъв тип общество е обречено. Колкото по-рано бъде разрушено, толкова по-малко страдания и смърт ще причинява.
26 декември 2012
Идващият референдум
Започва кампанията за насрочения на 27 януари 2013-а "ядрен" референдум.
Моето мнение е:
* референдумът е измама; в условия на представителна демокрация и социално-икономическо неравенство той не демонстрира "пряка демокрация", а е средство за бягане от отговорност. Смисъл би имал в модел, подобен на швейцарския - но и там пряката демокрация (която с представителната има ЕДИНСТВЕНО словесно сходство) е окастрена и далеч от възможното си КПД.
* гласуването "ЗА" означава подкрепа за икономическа групировка с мафиотски характер, която има своето политическо представителство в държавните структури.
* гласуването "ПРОТИВ" означава подкрепа за друга икономическа групировка с мафиотски характер, също с политическо лоби в държавната машина.
* вредността на една технология зависи от средата на нейна употреба, от целите на прилагането й, от съответните форми на реализиране. При пазарната икономика технологиите служат за получаване на печалба (от малцинство), за контрол над гражданите. Добруването, задоволяването на човешките потребности, безопасността и сигурността на населението остава на далечен заден план.
* специално технологията за получаване на енергия от разпадане на атомното ядро съществува в сегашния си масов вид като следствие от разработката на ядрено оръжие, като продуктите на "ядреното гориво", освен стопанска ценност, представляват и политически интерес (а политиката е техника за властване, не за "служене на народа"). Освен това, конкурентната среда оказва натиск да се пести при изграждането на електроцентрали. Но не е доказано, че само този вид инженерни решения е възможен (има много други схеми, някои от тях въплътени в експериментални установки) и никакъв друг. Както и цялата поддържаща инфраструктура към тях.
* за да даде адекватен отговор на въпроса за развитието на този тип енергетика, всеки човек трябва да има представа не само от емоционалните си щения, не само да има понятие от икономика и финанси, но и да притежава един минимум научно-техническа грамотност. Тъкмо последната все повече липсва у нас благодарение на "образователните реформи", насочени да създават от хората стока за "пазара на труда", консуматори на реално ненужни им "блага" и лоялни към държавната власт поданици.
* за да се подкрепи т.нар. алтернативна енергетика, пак са нужни знания, както и готовност за една много дълбока и цялостна промяна на цялата индустрия и битова техника, преобразуване на материалната основа на човешката цивилизация. Поради огромната инерция на вече съществуващата техносфера, както и заради риска от загуба на привилегии, съвременните бизнес и политически елити не са в състояние да извършат такава промяна - защото освен технологична, тя ще е и социална.
Изводи:
* според мен правилната позиция е игнориране на референдума;
* решаването на подобни проблеми трябва да стане чрез граждански инициативи без и против държавата и бизнеса;
* благоприятната среда за такива инициативи е федерална структура, социализирана собственост, безвластническо самоуправление.
.
Моето мнение е:
* референдумът е измама; в условия на представителна демокрация и социално-икономическо неравенство той не демонстрира "пряка демокрация", а е средство за бягане от отговорност. Смисъл би имал в модел, подобен на швейцарския - но и там пряката демокрация (която с представителната има ЕДИНСТВЕНО словесно сходство) е окастрена и далеч от възможното си КПД.
* гласуването "ЗА" означава подкрепа за икономическа групировка с мафиотски характер, която има своето политическо представителство в държавните структури.
* гласуването "ПРОТИВ" означава подкрепа за друга икономическа групировка с мафиотски характер, също с политическо лоби в държавната машина.
* вредността на една технология зависи от средата на нейна употреба, от целите на прилагането й, от съответните форми на реализиране. При пазарната икономика технологиите служат за получаване на печалба (от малцинство), за контрол над гражданите. Добруването, задоволяването на човешките потребности, безопасността и сигурността на населението остава на далечен заден план.
* специално технологията за получаване на енергия от разпадане на атомното ядро съществува в сегашния си масов вид като следствие от разработката на ядрено оръжие, като продуктите на "ядреното гориво", освен стопанска ценност, представляват и политически интерес (а политиката е техника за властване, не за "служене на народа"). Освен това, конкурентната среда оказва натиск да се пести при изграждането на електроцентрали. Но не е доказано, че само този вид инженерни решения е възможен (има много други схеми, някои от тях въплътени в експериментални установки) и никакъв друг. Както и цялата поддържаща инфраструктура към тях.
* за да даде адекватен отговор на въпроса за развитието на този тип енергетика, всеки човек трябва да има представа не само от емоционалните си щения, не само да има понятие от икономика и финанси, но и да притежава един минимум научно-техническа грамотност. Тъкмо последната все повече липсва у нас благодарение на "образователните реформи", насочени да създават от хората стока за "пазара на труда", консуматори на реално ненужни им "блага" и лоялни към държавната власт поданици.
* за да се подкрепи т.нар. алтернативна енергетика, пак са нужни знания, както и готовност за една много дълбока и цялостна промяна на цялата индустрия и битова техника, преобразуване на материалната основа на човешката цивилизация. Поради огромната инерция на вече съществуващата техносфера, както и заради риска от загуба на привилегии, съвременните бизнес и политически елити не са в състояние да извършат такава промяна - защото освен технологична, тя ще е и социална.
Изводи:
* според мен правилната позиция е игнориране на референдума;
* решаването на подобни проблеми трябва да стане чрез граждански инициативи без и против държавата и бизнеса;
* благоприятната среда за такива инициативи е федерална структура, социализирана собственост, безвластническо самоуправление.
.
25 декември 2012
Събитие на годината, човек на годината
Съвсем кратко: събитието пак е кризата.
Това е положението - харесва ни, не ни харесва. Общочовешко дело е. Едни я предизвикват, други я ползват (броят милионери у нас стабилно продължава да расте от 2008-а насам), а мнозинството пати от нея... ама не й се опълчва сериозно.
За човек на годината наградата си разделят безработният с престижна диплома в джоба и работникът с празен джоб заради забавена от работодателя заплата.
В дъното на всички останали събития стои или кризита, или безработният, или заробеният от работа.
И така, както беше през 2012, ще продължи и през 2013.
Освен ако на сцената не излезе, след дълго отсъствие, Бунтовникът.
Засега него здраво го държи липсата. Съжалявам, но досегашните протести пукната пара (глава, пушка) не струват.
.
Това е положението - харесва ни, не ни харесва. Общочовешко дело е. Едни я предизвикват, други я ползват (броят милионери у нас стабилно продължава да расте от 2008-а насам), а мнозинството пати от нея... ама не й се опълчва сериозно.
За човек на годината наградата си разделят безработният с престижна диплома в джоба и работникът с празен джоб заради забавена от работодателя заплата.
В дъното на всички останали събития стои или кризита, или безработният, или заробеният от работа.
И така, както беше през 2012, ще продължи и през 2013.
Освен ако на сцената не излезе, след дълго отсъствие, Бунтовникът.
Засега него здраво го държи липсата. Съжалявам, но досегашните протести пукната пара (глава, пушка) не струват.
.
Коледно
Мярнах по телевизията стар, вече гледан филм, в който арестуваха дядо Коледа. Тръгнаха да го съдят като измамник и невменяем. Но хората показаха вярата си в него, а съдията видя надписа върху доларова банкнота "Уповаваме на Бога" и разсъди, че щом правителството приема на доверие нещо невидимо, но основано върху вярата на народа, то и съдът не може да тръгне срещу убеждението на гражданите.
Мило. Като на филм.
Кое куца? Много неща. Обърнах внимание обаче само на един момент. Обвиненият дядо Коледа каза: аз съм символ на това, че човекът е способен да преодолее своята себичност и да бъде добър с околните.
Ето това, също по форма мило изказване, ми приседна с основата, върху която лежи. Всичко друго криво-ляво се преглъща с малко повече ирония вместо чаша вода.
Само не и неявното твърдение, че човек трябва волево да потиска "природата" си, за да бъде добър. От което следва, че май е лош. По "природа".
Не, човек нито е лош, нито добър. Само че "доброто" мъъъъъничко преобладава - както някога частиците вещество се оказали повече (на всеки милиард една отгоре) от античастиците, та затова новородената Вселена не анихилирала напълно.
Тъкмо незначителният излишък "добро" е причината човешкото общество да съществува, да се развие, да изгради от инстинктите на стадно животно сложни етични конструкции. Инстинкти за помощ на себеподобни, потребност да общува с тях, не винаги с определена цел и изгода, готовност да се жертва и да страда за чуждо добруване - без да го мисли като жертва и без да проклина причината за страданието. Инстинкти като софтуер. Той най-добре работи на подходящ хардуер - човешкия мозък. А това вече е наследственост, гени. Зрънцето добро е имало еволюционното предимство, затова се е оказало в повече.
Защо тогава толкова е нужно да се набива този "символ" на усилието да бъдем поносими за околните и да се погаждаме с тях? Именно солидарността е естествена, не другото, не споменатата "себичност" (един щрих от комплекта антиподи на еволюционно закрепените у нас инстинкти). Изградената за 6000 години социална система на насилие, окончателно победила едва преди 100-200 години, но така и не успяла да смаже съпротивата срещу себе си, е причина натрапените в съзнанието клишета да потискат естествените импулси. И колкото и мил и трогателен да е начинът, по който се отрича този съвсем лек превес на доброто у човека, пак си остава поощряване на една заблуда, да не кажем подкрепа на мракобесието - догмата за лошотата на човека.
Та честита ви Коледа, от която всъщност не се нуждаем ние, но се нуждаят те - апологетите на изгодната за тях измама, че властта и неравенството са направили от звяра човек. Уви, в повечето случаи се е получил по-голям "звяр", при все че зверовете не постъпват толкова "зверски", колкото са ни свикнали да мислим.
Честито ви празнуване на липсата на вяра в човешкото добро - неспособно да оцелее без външна (божествена) намеса.
Хмък.
.
Мило. Като на филм.
Кое куца? Много неща. Обърнах внимание обаче само на един момент. Обвиненият дядо Коледа каза: аз съм символ на това, че човекът е способен да преодолее своята себичност и да бъде добър с околните.
Ето това, също по форма мило изказване, ми приседна с основата, върху която лежи. Всичко друго криво-ляво се преглъща с малко повече ирония вместо чаша вода.
Само не и неявното твърдение, че човек трябва волево да потиска "природата" си, за да бъде добър. От което следва, че май е лош. По "природа".
Не, човек нито е лош, нито добър. Само че "доброто" мъъъъъничко преобладава - както някога частиците вещество се оказали повече (на всеки милиард една отгоре) от античастиците, та затова новородената Вселена не анихилирала напълно.
Тъкмо незначителният излишък "добро" е причината човешкото общество да съществува, да се развие, да изгради от инстинктите на стадно животно сложни етични конструкции. Инстинкти за помощ на себеподобни, потребност да общува с тях, не винаги с определена цел и изгода, готовност да се жертва и да страда за чуждо добруване - без да го мисли като жертва и без да проклина причината за страданието. Инстинкти като софтуер. Той най-добре работи на подходящ хардуер - човешкия мозък. А това вече е наследственост, гени. Зрънцето добро е имало еволюционното предимство, затова се е оказало в повече.
Защо тогава толкова е нужно да се набива този "символ" на усилието да бъдем поносими за околните и да се погаждаме с тях? Именно солидарността е естествена, не другото, не споменатата "себичност" (един щрих от комплекта антиподи на еволюционно закрепените у нас инстинкти). Изградената за 6000 години социална система на насилие, окончателно победила едва преди 100-200 години, но така и не успяла да смаже съпротивата срещу себе си, е причина натрапените в съзнанието клишета да потискат естествените импулси. И колкото и мил и трогателен да е начинът, по който се отрича този съвсем лек превес на доброто у човека, пак си остава поощряване на една заблуда, да не кажем подкрепа на мракобесието - догмата за лошотата на човека.
Та честита ви Коледа, от която всъщност не се нуждаем ние, но се нуждаят те - апологетите на изгодната за тях измама, че властта и неравенството са направили от звяра човек. Уви, в повечето случаи се е получил по-голям "звяр", при все че зверовете не постъпват толкова "зверски", колкото са ни свикнали да мислим.
Честито ви празнуване на липсата на вяра в човешкото добро - неспособно да оцелее без външна (божествена) намеса.
Хмък.
.
24 декември 2012
Такива бяха времената
често срещана фраза, нали? Универсално оправдание за постъпки, които вече не са повод за гордост, облаги, какво ли не друго.
Само че времената всякога са НЯКАКВИ. Такива. Онакива. Според координатната система. Според гледната точка.
Ами принципите? Ами убежденията? Така наречените "непреходни ценности"? Те се променят. Вчерашното верую се отчита като днешна грешка. Или обратното.
Само че какво общо тук имат "времената"! Човешката личност ветропоказател ли е, та се върти според движението на въздуха? Барометър ли е, та реагира на колебанията на атмосферното налягане? Кое "прави" прословутите времена? Ей така си възникват от само себе си, или все пак е някаква сума от човешката воля!?
И щом човешката воля е създателят на онова, което подразбираме под "времето", нареждат ли се в списъка на творците хората, които се държат като ветропоказатели? А и ветропоказателят има ос, около нея се върти - пак някакъв "принцип", метафорично казано. Нали?
Но огъването според натиска на чужда воля, примирението с ролята на изпълнител, не и създател - ами не върви тук оправданието "такива бяха времената". По-добре да се каже: "сбърках". Още повече, че в "онези" или "тези" времена е имало кой, пак неизбежно повлияван от "натиска на времето", да му се опъне, да отстоява своята ос, своите принципи. И да плати за това. Включително и с осъзнаването, че може да е бил на грешната страна.
Ето така се променят убежденията - с осъзнаване на грешките. С понасяне на последиците, нека и чисто емоционални, нека и без публика.
Другото, оправданието с "времето", е признание за пълна липса на собствена воля. Ветропоказателят направо печели награда за принципност на такъв фон. Той не се подмята като хартийка от бонбон, или, по-грубо, парче употребена тоалетна хартия. Не и преди да го прекършат.
Вярно е казано, че времето е в нас и ние сме във времето. Значи: ние сме гръбнакът на времето, ние сме и неговите рожби, но не и негови захвърляни играчки, не и негови отпадъци. Може да сме развяващи се от ветровете на времето коси... но не и пърхот, разпръскван от тези ветрове накъдето падне.
.
Само че времената всякога са НЯКАКВИ. Такива. Онакива. Според координатната система. Според гледната точка.
Ами принципите? Ами убежденията? Така наречените "непреходни ценности"? Те се променят. Вчерашното верую се отчита като днешна грешка. Или обратното.
Само че какво общо тук имат "времената"! Човешката личност ветропоказател ли е, та се върти според движението на въздуха? Барометър ли е, та реагира на колебанията на атмосферното налягане? Кое "прави" прословутите времена? Ей така си възникват от само себе си, или все пак е някаква сума от човешката воля!?
И щом човешката воля е създателят на онова, което подразбираме под "времето", нареждат ли се в списъка на творците хората, които се държат като ветропоказатели? А и ветропоказателят има ос, около нея се върти - пак някакъв "принцип", метафорично казано. Нали?
Но огъването според натиска на чужда воля, примирението с ролята на изпълнител, не и създател - ами не върви тук оправданието "такива бяха времената". По-добре да се каже: "сбърках". Още повече, че в "онези" или "тези" времена е имало кой, пак неизбежно повлияван от "натиска на времето", да му се опъне, да отстоява своята ос, своите принципи. И да плати за това. Включително и с осъзнаването, че може да е бил на грешната страна.
Ето така се променят убежденията - с осъзнаване на грешките. С понасяне на последиците, нека и чисто емоционални, нека и без публика.
Другото, оправданието с "времето", е признание за пълна липса на собствена воля. Ветропоказателят направо печели награда за принципност на такъв фон. Той не се подмята като хартийка от бонбон, или, по-грубо, парче употребена тоалетна хартия. Не и преди да го прекършат.
Вярно е казано, че времето е в нас и ние сме във времето. Значи: ние сме гръбнакът на времето, ние сме и неговите рожби, но не и негови захвърляни играчки, не и негови отпадъци. Може да сме развяващи се от ветровете на времето коси... но не и пърхот, разпръскван от тези ветрове накъдето падне.
.
21 декември 2012
Я виж как си знаеш
Рекламите и изобщо маркетинговите продукти, като например фирмено лого, без да искат казват истината, макар по принцип ролята на рекламата е да прикрива и разкрасява.
Ето рекламата с Жорж Ганчев, който навлечен като дядо Коледа дрънчи на китара и представя една стока, послушно изреждайки името, модела, а гласът зад кадъра го потупва снизходително по рамото: “Я виж как си знаеш!”
Толкова снизходително, толкова господарски, толкова в стил “добро куче Шаро, добро”, че чак унизително.
Жорж обаче не се чувства унизен, а дори и джафка радостно на похвалата, че си е научил репликите.
Нявгашният лидер на партията “Бизнес блок”, кандидат за президент и автор на гафолафове е отдавна бита карта, изгърмян патрон от пълнителя на политическата класа. Но така, както се държи той в телевизионната реклама, така се държат и действащите политици в живота, а гласът на икономическите групировки зад кадъра благосклонно ги поощрява да се правят на палячовци. Ще се правят я, нари пари за това вземат. Нали това им е ролята – да лаят според командите на техния господар – едрия бизнес.
Уж гаф, път то – откровение. Не гледай тъпо, българино! А запомняй какво виждаш. Ето това е то политиката – няма морал, няма принципи, няма програми. Има обслужване, наистина добре платено обслужване на интересите на онези с най-дебелите кемери. Ефикасна техника за масово онождане, а за да не прилича на грубо е*ане, ползва лъскавия презерватив на рекламите (разновидност на идеоло(демаго)гемите).
Добре, изяснихме що е политика. А бизнесът какво е? Непълен, но красноречив отговор на това намираме в два простодушно откровени “гафа”: названието на руско издателство, специализирано да публикува “делова” литература, и българска верига аптеки.
Издателството се казва (в оригинално изписване) “Эрида Бизнес”. Аптеките – “Медея”.
Древногръцката Ерида е богиня на раздора. Медея пък, от същите древногръцки митове, се е прославила като отровителка. Което ще рече – бизнесът е раздор между хората, бизнесът трови живота.
Ето, уважаеми читатели, вече си знаете – и две, и двеста, и две хиляди – най-малко.
Само да не го забравите. Освен ако не ви харесва да ви лъжат и онождат.
-----------------------------
за справка: кемер – кесия
-----------------------------
публикувано още в Седмичника на вестник "Свободна мисъл"
.
Ето рекламата с Жорж Ганчев, който навлечен като дядо Коледа дрънчи на китара и представя една стока, послушно изреждайки името, модела, а гласът зад кадъра го потупва снизходително по рамото: “Я виж как си знаеш!”
Толкова снизходително, толкова господарски, толкова в стил “добро куче Шаро, добро”, че чак унизително.
Жорж обаче не се чувства унизен, а дори и джафка радостно на похвалата, че си е научил репликите.
Нявгашният лидер на партията “Бизнес блок”, кандидат за президент и автор на гафолафове е отдавна бита карта, изгърмян патрон от пълнителя на политическата класа. Но така, както се държи той в телевизионната реклама, така се държат и действащите политици в живота, а гласът на икономическите групировки зад кадъра благосклонно ги поощрява да се правят на палячовци. Ще се правят я, нари пари за това вземат. Нали това им е ролята – да лаят според командите на техния господар – едрия бизнес.
Уж гаф, път то – откровение. Не гледай тъпо, българино! А запомняй какво виждаш. Ето това е то политиката – няма морал, няма принципи, няма програми. Има обслужване, наистина добре платено обслужване на интересите на онези с най-дебелите кемери. Ефикасна техника за масово онождане, а за да не прилича на грубо е*ане, ползва лъскавия презерватив на рекламите (разновидност на идеоло(демаго)гемите).
Добре, изяснихме що е политика. А бизнесът какво е? Непълен, но красноречив отговор на това намираме в два простодушно откровени “гафа”: названието на руско издателство, специализирано да публикува “делова” литература, и българска верига аптеки.
Издателството се казва (в оригинално изписване) “Эрида Бизнес”. Аптеките – “Медея”.
Древногръцката Ерида е богиня на раздора. Медея пък, от същите древногръцки митове, се е прославила като отровителка. Което ще рече – бизнесът е раздор между хората, бизнесът трови живота.
Ето, уважаеми читатели, вече си знаете – и две, и двеста, и две хиляди – най-малко.
Само да не го забравите. Освен ако не ви харесва да ви лъжат и онождат.
-----------------------------
за справка: кемер – кесия
-----------------------------
публикувано още в Седмичника на вестник "Свободна мисъл"
.
05 юни 2012
ВТОРОЮНСКО
(със закъснение заради любезно некачествения трафик на “Глобул”)
Приключи и тазгодишната гавра с паметта на Христо Ботев. Като изключим изнервения Перник, в страната пак, “по традиция”, виха сирени. Доволно от себе си, гражданството се върна от походи по баири, разходки в паркове и посещения на музеи, ухаейки на бира и кебапчета, с чувството за изпълнен патриотичен дълг.
Средствата за масова дезинформация специално подчертаха участието в “честването” на политици, представители на армията и църквата. Официалните мероприятия приключиха преди обяд, като след пладне новинарските емисии почти напълно забравиха за “събитието”.
Като че ли от година на година официалните лица на Втората република се стремят да надхвърлят предишните си постижения по слово- и ръкоблудие – кухи речи за “значението” на Поета, заупокойни молитви да си остане завинаги на оня свят, махане на кандила, отдаване на жандармерийска чест и поднасяне на отчетени с фактура цветя. Ритуали и обреди, зад които личи височайшето щастие, че един жив Ботев не може да отвърне подобаващо – с куршум в тесните им чела.
Самата кауза, за която той загина, остана без коментари. А където бе бегло спомената, тя се използва като презерватив за онождане на масовото, подмито и подготвено за акта, съзнание.
Сергей Станишев, лидерът на най-буржоазната партия у нас днес, е разтревожен, че “в държавата цари страх, хората са под натиск. Това силно контрастира с мечтата и идеала на Христо Ботев за свобода”, пропущайки въпроса какви точно са били мечтите и идеалите на революционера, и дали политическото сборище БСП някак се вписва в тях. Дреме му на Станишев за мечти и идеали. Той хленчи за това как “държавата на практика не се управлявала, правителството се занимава единствено с това как да събере пари, за да излъже хората за втори път”. Здрасти. Че с какво друго се занимава кое да е правителство? Когато вие бяхте на власт – да не би да сте вършели нещо по-различно, сладури татови?
Но тази изява бледнее пред същинския рекорд по идиотизъм – не са перли средношколски туй, а цели накити:
“Ботев направи най-важната крачка за възстановяването на българската държавност ... 136 години след гибелта на Христо Ботев и неговите четници ние сме отново във Враца, за да почетем техния подвиг. В огъня на тези събития гениалният поет и революционер Христо Ботев беляза със знака на безсмъртието пътя на своята бунтовническа чета от козлодуйския бряг до Околчица. Надраснал своето време, Ботев разчете най-вярно политическите знаци и ориентири на тогавашна Европа и от висотата на своята мисия посочи точната диагноза за участта на поробените български земи”, това каза президентът на България Росен Плевнелиев. Президентът припомни думите на поета, че за свободата са достойни само тези, които са достойно да умрат в неговото име.
Същата с 2 юни седмица персонажът Плевнелиев поднесе на римския папа 200-килограмово позлатено яйце. Любителите на математиката нека сами сметнат колко пенсии чини такъв армаган, колко животоспасяващи операции, колко социални помощи или детски надбавки. Или колко чиновнически бонуси.
Някой още да се чуди поради що “първата дама” се крие от широката общественост?
Цялата измет от страната ни се нареди да бълва глупости. Мъртвият Ботев не може да им отговори.
Нима не може? Изречените на глас думи отлитат, но написаното остава. Тежко като куршум.
Надникнете в електронната библиотека Читанка.инфо и вижте какво е казвал Ботев.
После се опитайте да осмислите казаното.
Христо Ботев (1848 –1876):
Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си.
Народът ... видя, че вместо гръцкото духовенство иде друго, кое иска същите права и власт, същите привилегии ... И наистина, какво ново и полезно ще внесе в живота народен туй ново духовенство? С какво ще улесни то напредъка на тези неразвити още сили? С какво ще облекчи съдбата на поробения народ? ...
Въпросът се реши само за духовенството, а за народа ще се реши само кога остане той без духовенство. Но до тогава колко ли още време ще се мине?! Колко ли още жертви ще трябват?!
А нашето духовенство, което се счита за защитник на народът и в което между наследниците на фанариотите, т.е. между доволно калните личности се намират няколко млади и образовани хора, какво е направило за своят народ? Нашите слепорождени оптимисти искат да ни уверят, че екзархията е начало на нашето освобождение ... но ние, които имаме твърде малко вяра в калимавката, т.е. които се не надеем за мляко от козлите и които нямаме особена любов към всемирните паразити на човечеството, не можеме да видиме онова, което не съществува, и не можеме да предположиме това, което и самата история опровергава.
Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството ...
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! ...
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач! ...
Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат — училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона — и училището житейско.
Българинът ..., каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вета) и към чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.
Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо. ... Разбира се, че ако да би могли народите да разберат веднаж за сякога де лежат изворите на техните страдания, то тие тутакси се би убедили, че главните и единствените техни врагове са самите техни правителства и онзи клас паразити, които, за да могат да прекарват своят празен и вредителен живот, са станали душа и тяло с тираните и под покровителството на „законите“ упражняват принципите на лъжата и на кражбата. Основата на сяко едно господарство е кражбата, лъжата и насилието. ...
Чомагите и байонетите показаха, че законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.
Ще да повториме: идеята за твърде близко въстание против европейските диваци е проникнала вече в сърцето както на нашето младо поколение, така и на оная маса от народът, която при днешньото свое положение не очаква друго нищо, освен глад, мор или крайна сиромашия. А гладът, морът и сиромашията са такива страшни двигатели на революцията, щото за един залък хляб или за една крачка напред човекът не жалее ни жената си, ни децата си, ни имотът си, ни животът си; а у българинът сичкото това е вече отнемено, погазено, продадено и осквернено. Още една безплодна година, и той ще да издигне косата против причините на своята смърт, пък — или загинал, или оживял — той ще да турне край на своите воловски теглила.
От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията.
.
Приключи и тазгодишната гавра с паметта на Христо Ботев. Като изключим изнервения Перник, в страната пак, “по традиция”, виха сирени. Доволно от себе си, гражданството се върна от походи по баири, разходки в паркове и посещения на музеи, ухаейки на бира и кебапчета, с чувството за изпълнен патриотичен дълг.
Средствата за масова дезинформация специално подчертаха участието в “честването” на политици, представители на армията и църквата. Официалните мероприятия приключиха преди обяд, като след пладне новинарските емисии почти напълно забравиха за “събитието”.
Като че ли от година на година официалните лица на Втората република се стремят да надхвърлят предишните си постижения по слово- и ръкоблудие – кухи речи за “значението” на Поета, заупокойни молитви да си остане завинаги на оня свят, махане на кандила, отдаване на жандармерийска чест и поднасяне на отчетени с фактура цветя. Ритуали и обреди, зад които личи височайшето щастие, че един жив Ботев не може да отвърне подобаващо – с куршум в тесните им чела.
Самата кауза, за която той загина, остана без коментари. А където бе бегло спомената, тя се използва като презерватив за онождане на масовото, подмито и подготвено за акта, съзнание.
Сергей Станишев, лидерът на най-буржоазната партия у нас днес, е разтревожен, че “в държавата цари страх, хората са под натиск. Това силно контрастира с мечтата и идеала на Христо Ботев за свобода”, пропущайки въпроса какви точно са били мечтите и идеалите на революционера, и дали политическото сборище БСП някак се вписва в тях. Дреме му на Станишев за мечти и идеали. Той хленчи за това как “държавата на практика не се управлявала, правителството се занимава единствено с това как да събере пари, за да излъже хората за втори път”. Здрасти. Че с какво друго се занимава кое да е правителство? Когато вие бяхте на власт – да не би да сте вършели нещо по-различно, сладури татови?
Но тази изява бледнее пред същинския рекорд по идиотизъм – не са перли средношколски туй, а цели накити:
“Ботев направи най-важната крачка за възстановяването на българската държавност ... 136 години след гибелта на Христо Ботев и неговите четници ние сме отново във Враца, за да почетем техния подвиг. В огъня на тези събития гениалният поет и революционер Христо Ботев беляза със знака на безсмъртието пътя на своята бунтовническа чета от козлодуйския бряг до Околчица. Надраснал своето време, Ботев разчете най-вярно политическите знаци и ориентири на тогавашна Европа и от висотата на своята мисия посочи точната диагноза за участта на поробените български земи”, това каза президентът на България Росен Плевнелиев. Президентът припомни думите на поета, че за свободата са достойни само тези, които са достойно да умрат в неговото име.
Същата с 2 юни седмица персонажът Плевнелиев поднесе на римския папа 200-килограмово позлатено яйце. Любителите на математиката нека сами сметнат колко пенсии чини такъв армаган, колко животоспасяващи операции, колко социални помощи или детски надбавки. Или колко чиновнически бонуси.
Някой още да се чуди поради що “първата дама” се крие от широката общественост?
Цялата измет от страната ни се нареди да бълва глупости. Мъртвият Ботев не може да им отговори.
Нима не може? Изречените на глас думи отлитат, но написаното остава. Тежко като куршум.
Надникнете в електронната библиотека Читанка.инфо и вижте какво е казвал Ботев.
После се опитайте да осмислите казаното.
Христо Ботев (1848 –1876):
Както с приеманието византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържание на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си.
Народът ... видя, че вместо гръцкото духовенство иде друго, кое иска същите права и власт, същите привилегии ... И наистина, какво ново и полезно ще внесе в живота народен туй ново духовенство? С какво ще улесни то напредъка на тези неразвити още сили? С какво ще облекчи съдбата на поробения народ? ...
Въпросът се реши само за духовенството, а за народа ще се реши само кога остане той без духовенство. Но до тогава колко ли още време ще се мине?! Колко ли още жертви ще трябват?!
А нашето духовенство, което се счита за защитник на народът и в което между наследниците на фанариотите, т.е. между доволно калните личности се намират няколко млади и образовани хора, какво е направило за своят народ? Нашите слепорождени оптимисти искат да ни уверят, че екзархията е начало на нашето освобождение ... но ние, които имаме твърде малко вяра в калимавката, т.е. които се не надеем за мляко от козлите и които нямаме особена любов към всемирните паразити на човечеството, не можеме да видиме онова, което не съществува, и не можеме да предположиме това, което и самата история опровергава.
Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството ...
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! ...
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач! ...
Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат — училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона — и училището житейско.
Българинът ..., каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вета) и към чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.
Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо. ... Разбира се, че ако да би могли народите да разберат веднаж за сякога де лежат изворите на техните страдания, то тие тутакси се би убедили, че главните и единствените техни врагове са самите техни правителства и онзи клас паразити, които, за да могат да прекарват своят празен и вредителен живот, са станали душа и тяло с тираните и под покровителството на „законите“ упражняват принципите на лъжата и на кражбата. Основата на сяко едно господарство е кражбата, лъжата и насилието. ...
Чомагите и байонетите показаха, че законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.
Ще да повториме: идеята за твърде близко въстание против европейските диваци е проникнала вече в сърцето както на нашето младо поколение, така и на оная маса от народът, която при днешньото свое положение не очаква друго нищо, освен глад, мор или крайна сиромашия. А гладът, морът и сиромашията са такива страшни двигатели на революцията, щото за един залък хляб или за една крачка напред човекът не жалее ни жената си, ни децата си, ни имотът си, ни животът си; а у българинът сичкото това е вече отнемено, погазено, продадено и осквернено. Още една безплодна година, и той ще да издигне косата против причините на своята смърт, пък — или загинал, или оживял — той ще да турне край на своите воловски теглила.
От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията.
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)